Чат-чат-чат-чат!

 

Чат-чат-чат-чат-чат...

 

Има нещо злокобно в бавното чаткане на четири чифта конски копита по уличните паважи, макар някои да казват, че подковата носела щастие.

 

Първите бурни и неспокойни дни на Деветосептемврийската революция едва бяха отминали, животът все още не беше се прибрал в обичайното си русло, всеки ден идеха нови изненади.

 

Чат-чат-чат...

 

По глухите софийски улици край развалините от бомбите тази сутрин се движеше със скоростта на пешеходец тежка фургонна кола. Върху двете й страни с големи извити букви бе написано "ДОКУЗАНОВ", а между буквите като в старинна рамка отдалеч се розовееше нарисувана свинска глава с почти човешко изражение.

 

Денят беше слънчев и ведър. Витоша бе толкова близко - на човек се струваше, че би могъл да я улучи с камък. Случайните минувачи - повечето младоци и цивилни, с червени ленти на ръкавите - бързо отминаваха. Някои носеха оръжие, а тук-там се мяркаха и военни без пагони и каквито и да било други отличителни знаци. Само набързо извезаният или написан с червено върху бяло платно надпис ОФ, пришит на кепето или на горния джоб на куртката.

 

Чат, чат, чат...

 

О, ако тези въоръжени хора знаеха, какво возеше днес разтропаната колбасарска кола!

 

Във вътрешността й се криеха четирима души, насядали върху два добре оковани сандъка. Единият от четиримата, чието лице напомняше розовото прасе, изрисувано отвън на колата, беше полковник Фердинанд Тушев. Той бе облечен в износена кавалерийска униформа, само новите твърди пагони от златиста сърма сякаш подпираха отстрани увисналите му, розови бузи. Тези пагони и златните рамки на очилата му проблясваха в полумрака и привличаха разсеяните погледи на останалите трима мъже. Тънките саби на светлината, вмъкнала се през пролуките на вратата, прорязваха мрака ту тук, ту там, и тогава можеше да се забележи, че те са цивилни. Но когато от време на време щракваше запалка и се доближаваше до нечия цигара, начаса ставаше ясно, че това са чужденци - военни, преоблечени в граждански дрехи.

 

Чат, чат, чат, чат!

 

При тежкия ход на колата цялата група неловко се поклащаше, а при всеки внезапен завой някой леко залиташе, и търсейки къде да се хване, драскаше безпомощно по ламаринената й стена.

 

Нисък и тантурест, полковник Тушев седеше най-непоклатимо и изключителна заслуга затова имаха късите му, възпълнички крака. В това не дотам приятно пътуване очевидно нещо друго го смущаваше повече и накрая той не пропусна да го сподели гласно:

 

- Каква воня! - изпъшка мрачно и плю с отвращение в краката си, забравил всички правила на благоприличието, на което го бяха учили още от дете.

 

Единият от спътниците му тутакси възрази на немски език.

 

- А според мен, господин полковник, миризмата е просто чудесна! - После въздъхна и малко разнежено добави: - Моят баща, царство му небесно, правеше най-вкусните колбаси в цяла Бавария... И как мечтаеше да ме направи свой заместник!

 

- Жалко, че не е успял, хер Тидке! - забеляза кисело Тушев на напевен немски, тъй като жена му беше австрийка.

 

- В какво?