"То пламтяло ярко като слънцето, и по-ярко от слънцето, и цялата гора замлъкнала, осветена от този факел на велика обич към хората, а тъмнината се разпръснала от светлината му и там, дълбоко в гората, паднала трепереща в гнилата паст на блатото. А хората, изумени, се спрели като вкаменени.

- Да вървим! - викнал Данко и се хвърлил пак пред всички, като държал високо горящото си сърце и осветявал с него пътя на хората."