На хубавият изглед, що има и от четирите страни селото ни, не пречи даже и големият недовършен и изоставен скелет на Лазаровата ветрена мелница. От десет години насам тя стърчи на голото баирче над селото като някое зъбато чудовище, станало от народното поверие убежище на тъмни духове, които унило клатят дрипавите му криле, разперени на дяволски кръст. Тоя пущинак с обраснали в бурен до пояса основи, свърталище на боязливи лалугери, зелени гущери и отровни пепелянки, тоя избелял от дъждове и пек скелет, с незалепени и озъбени стени, през които пищят ветрища и хали, макар запустял и изоставен, е единствената ветрена мелница от равно шопско дори до безкрайно филибешко поле. Това е и единствен сломен за сухата година, оставен от сръчната и майсторска ръка на Лазар Дъбака, известен с шегите си и с разните си планове и замисли, започвани с присърце и напущани с добродушна, себеобидна усмивка.

 

Над селото и навред по околията се бе застояла страшна суша, която изпогори всичко, изпосуши кладенци и извори, измори добитъка за вода. Животворящата и бъблива селска речица, която извира изпод големите каменни чуки над сами селото, от ден на ден почна чувствително да намалява и да съхне. Като че някоя триглава хала смучеше хладните и бистрите и струи, които почнаха немощно да се цедят от извора и жадно да се поглъщат от запалената земя. По коритото надолу шаварът и тревата пожълтяха и се сплазиха, като очукани от град. Всякога влажните й брегове сега се напукаха.

 

И един ден живото и весело кречетене на толкова си воденици, което пълнеше дола с шумно и радостно ехо - замлъкна.

 

Разтъжи се угрижено селяшкото сърце. Уплаши го това онемяване на водениците, чиито тежки, доскоро бръмчащи камъни не можеха вече да стрият на брашно сухото житно зърно.

 

Замлъкна и воденицата на Лазар Дъбака, която приветливо показваше керемидения си покрив между зеленината на четири шумнати ореха в дола. Дивота и мълчание зацарува наоколо и изпълни с нерадостни мисли сърцето на всякога веселия Дъбак.

 

- Дядо Корчане - говореше той на съседа си воденичар, - нашите момичета зле са се умълчали, не пеят вече. Какво ще правим, а?

 

И единият ъгъл на устата му се свиваше в слаба, повече закачлива, отколкото дяволита усмивка.

 

- А? Какво каеш, Дъбак? - запитваше високо глухият дядо Корчан, който по риза и разгърден до пояса, дялкаше нещо под ореха.

 

- Думам, че моето момиче и твоята бабичка се не надпяват гече, бяла главо! Какво ще правим? - викаше силно Дъбакът.

 

- Търпеж, търпеж му е майката, Дъбак! Ти се не ядосвай, че ще остарееш - отговаряше дядо Корчан.