Отлично запазена книга.
 
За изданието
  1. Издателство
    Христо Г. Данов
  2. Град на издаване
    Пловдив
  3. Година
    1985 г.
  4. Език
    Български
  5. Страници
    352
  6. Корици
    Меки
  7. Преводач
    от английски Иванка Томова
  8. Художник
    Тодор Стоилов
  9. Поредици и библиотеки
    Чужда проза
  10. Категория
    Чужда проза
  11. Дебелина (мм)
    18
 
"Хъмфри Лий, пенсионер, жител на "Белгрейвия", отива на посещение при стара приятелка - лейди Ашбрук. Тя очаква резултатите от изследванията си, опасявайки се, че е болна от рак. Резултатите са отрицателни и десет дни лейди Ашбрук се наслаждава на новия си живот. След това е намерена убита."
 
Някои изследователи на творчеството на Сноу твърдят, че той е най-вече социолог. Такова твърдение трудно може да се приеме, но факт е, че само с няколко щрихи, сякаш между другото, той умее да прави майсторски дисекции на обществото. И ако цитирам примери в тази насока, то е, за да се види, че "Лустро" надхвърля рамките дори на най-добрите западни образци на криминалния жанр. И то не само с посочените дисекции, а с нещо много повече.
 
Мисля, че в "Лустро" Сноу търси, продължава да търси отговор на въпросите, поставени в една негова мисъл - макар и не във въпросителна форма: "Убеден съм, че в заложеното у нас от природата има и неща, които решително не са подвластни на нищо. Самата основа на нашата природа е дълбоко скрита в нас. Тя не може да бъде засегната от никаква жизнена връзка, от никого измежду заобикалящите ни. Над тази част от нашето същество нямат власт нито срещи, нито събития. Тя е единна и неделима - от люлката до гроба. Но онова, което тя поражда - нашите постъпки, събитията в нашия живот, - е свързано може би с хиляди случайности, взаимни влияния и накрая - с нашата воля."
 
Чрез образа на Брайърс авторът отново прокарва идеята си - на която се натъкваме и в другите му произведения, - че победата не винаги се пада на най-упоритите и най-способните. И сякаш опровергава или допълва себе си: има и нещо, което пречи да се осъществи "заложеното у нас от природата" и понякога дори го унищожава.
 
Ала цитираната по-горе мисъл може да се тълкува и в друга посока: има само една крачка от нея до съмнителната и твърде модна на Запад теза, че садизмът и мазохизмът са присъщи на всеки човек, че те също са заложени в него от природата. Действията на доктор Периман са като че ли доказателство за тази теза. Значи ли това, че авторът я приема?
 
Той не дава пряк отговор на този въпрос. Оставя читателя да го извлече, разбира се, от контекста на цялото произведение. За мен като читател отговорът е следният: описаното в "Лустро" общество е в своя залез, то си отива; с него ще си отидат и такива като доктор Периман, чийто садизъм може да вирее безнаказано само в условията на това общество.
 
Далеч съм от мисълта да твърдя, че точно това е замисълът на Сноу, но книгата оставя такова впечатление.
 
Тодор Вълчев