Антикварна - издадена през  1946 г.

 

Кръстьо Сарафов е един от най-бележитите български актьори. Дългата му кариера повлиява десетки и стотици артистични кариери, неслучайно и академията ни за театрално изкуство носи неговото име. 

Пътят към славата на Кръстьо обаче е осеян с трудности. Той е брат на големия водач на македонските българи Борис Сарафов. Родом от село Либяхово, Неврокопско, двамата братя се обичат и подкрепят, макар първоначално и Борис, подобно на семейството му, да проявява враждебно отношение към таланта на Кръстьо. Това враждебно отношение никак не е случайно – запленен от постановките, Кръстьо започва да бяга от училище, а и „забравя” с дни да се върне вкъщи. Разбираемо е, че родителите му са притеснени. Веднъж по-възрастният му брат Борис, току-що завършил Военното училище, го подкарва към дома, налагайки го по целия път с канията на сабята си. Както си спомня самият Кръстьо Сарафов: „Едва ли някога човек е бил преследван и бит по-жестоко от мене заради „престъплението” да обича, посещава и играе в театър.”

След като завършва Императорската драматична школа в Петербург, през 1899 година Кръстьо Сарафов се прибира в България и постъпва в трупата на „Сълза и смях“. Първата му роля – на Хлестаков в Гоголевия „Ревизор“ е пълен провал. Единствено подкрепата на режисьора Мандрович го спасява от изхвърляне от трупата.

С времето Сарафов получава все по-отговорни и трудни роли. Но мечтаната главна роля все не идва. Кръстьо вижда своя шанс в главната роля на бъдещата постановка на „Крал Лир“, но директорът на театъра Радул Канели не му я дава.Бъдещият голям актьор се оплаква на брат си – легендата на ВМОК и ВМОРО Борис Сарафов.

– Ке го играш царот – казва големият брат на излизане от семейния дом.

По поръчение на Борис, един войвода и двама четници, въоръжени до зъби и загърнати в пелерини, се отправят към театъра да си „поговорят“ с директора.Вратата на кабинета на директора се отваря и на прага застава едрата и внушителна фигура на войводата от ВМОРО. С тежки крачки той се приближава до бюрото на директора, подпира се и се навежда заплашително:

– Ке го игра ли наш Кръсте царот? – напевно проговаря войводата.

Изуменият директор се обляга назад. Пелерината на революционера леко се отваря, проблясва острието на кама, виждат се и два револвера и патрондаш.

– Да или не, и то само да! – натъртва войводата.

В този момент на вратата се появяват рошавите глави на двамата четници:

– Море, войводо, ке ти требуеме ли или веке го утепа?

Впоследствие Кръстьо Сарафов получава ролята и постепенно се превръща в един от най-обичаните български актьори. Критичен към себе си до крайност, той никога не е доволен, въпреки хвалебствията. Както казва веднъж на колегите си: „Момчета, актьорът на сцената е като на бойно поле. Не знае откъде какво ще му дойде! Винаги трябва да бъде готов за всичко.”