Отлично запазена книга.
 
За изданието
  1. Издателство
    Отечество
  2. Град на издаване
    София
  3. Година
    1981 г.
  4. Език
    Български
  5. Страници
    132
  6. Корици
    Меки
  7. Художник
    Димитър Бакалов
  8. Категория
    Исторически романи
  9. Дебелина (мм)
    10
 
Попътни ветрове
"Бре, Христо, бре, чедо, докога ще скиташ по чужди краища? Не ти ли присяда чуждият залък? " - "Вярно думаш, мале, омръзна ми блъскането по далечни земи. Дрехите ми тежат от сърма и злато, хаджия станах, ама изглежда акълът ми е още чирашки."
 
Така си говореше през безсънните нощи гавазбашията[1] Шахин, а ниското сирийско небе не му отговаряше - както не му бе отговаряло и небето над Египет, над Медина, Мека и Неджад. Образът на майка му отдавна беше избледнял в паметта му, но гласът й внезапно проечаваше в съзнанието му - с думи, които бяха негови, и със строгост, каквато тя никога не беше проявявала към най-малкия си син. - "Хич ти може ли бре, сине, христиенин на неверник да служи! " - "Знам, мале. Знам какво да правя, за да си спася душата. Ще зарежа всичко, Хуршит паша ми обеща да ме пусне. На пискюллия ат ще се появя в Търново. И ще си намеря някоя мома бяла-червена, ще се задомя, отдавна ми е време."
 
И друго човъркаше спокойствието на гавазбашията Шахин: повече от пет години ставаха откак не бе приемал светото причастие. Ако е за молитви, молеше се всеки ден, по-често вечер, като се кръстеше трикратно и целуваше божигробския кръст от скъпо черно дърво, който носеше на гърдите си, скрит под ризата.
 
Сред гавазите и конярите имаше и други хаджии и, като говореха помежду си, те си признаваха, че ще се пържат в пъкъла, ако не отидат да се изповядат и да получат опрощение на греховете си. Защото хаджилъкът им беше някак между другото, в Йерусалим ги бе завела войнишката им служба, а не дълго лелеяната мисъл да посетят светите места.
 
В разграбения от войниците на Хуршит паша Алепо (крепостта бе завладяна след дълга обсада, на която бунтовниците не устояха), пашовите гавази трябваше да поддържат реда и хаджи Христо, мушнал в силяха[2] пищови, бавно се разхождаше от единия до другия край на улицата, за която отговаряше.
 
Беше пълнолуние и двукатните каменни къщи с покриви - тераси, си хвърляха сенки една на друга - мълчаливи, непристъпни. - "Непристъпни, вятър! " - презрително махаше с ръка гавазбашията Шахин, който заедно с останалите османски бойци беше нахълтвал в тях, захапал остър нож, в една ръка със зареден пищов, с другата размахал ятагана. От време на време той отърсвате широките си копринени шалвари - все му се струваше, че нещо е полепнало по тях от деня на нападението, когато двамата с Кочо прескачаха труповете на защитниците, стъпваха и по умиращи, а те ги ловяха за шалварите и молеха за милост.