Меламъд в света на бездомните непознати

"Наемателите" на Бърнард Меламъд още веднъж ще въведе българския читател в задушаващо плътната атмосфера на една от основните, традиционно стари теми на американската литература - расовия конфликт. Конфликт, също традиционен и дори вече банален и за картината на американското общество, основано на противоречия, между които очевидно не може да съществува примирие, изтъкано от насилие, което е сякаш родилен белег на тази нация, зачената и родена в свобода. Разнородна, стекла се отвред общност, над чиито бездънни социални бездни и до ден-днешен не могат да се опънат каквито и да било мостове, тази Америка от историята, от нашите спомени и от личния ни сблъсък с нея, кога митична и легендарна, кога прозаична и прозрачна в очите на изследователя, продължава да смайва света и разумното човечество със своите триумфи, но и с шеметните си падения. Има ли наистина нещо по-непредсказуемо днес от тази държава континент? Кънтяща от кристалната чистота на своето революционно утро, в което се носи рефренът на Парижките барикади, създадена като че ли да освети бъдните друмища на изхабения, морално одрипавял Стар свят, тя е същевременно своето пълно отрицание, опровергаващо в цивилната си практика приложимостта на идеите генезис. Закърмена с мечтата по един непомръкващо бляскав хоризонт, тя непрестанно го забулва в димните завеси на своите болнави комплекси, в лепкавата маска на ненужно разплискана кръв, в непрогледната чернота на един всемогъщ и всеобщ параноиден страх. И с това сама осъжда своята мечта, за да стане тя болезнено позната на света като "американска", сиреч неосъществима. Да си припомним само колко пъти се е стигало в нейната биография току до радикалното разрешаване на расовия проблем. "Малката жена" Хариет Бичър Стоу, както я бе нарекъл Ейбрахам Линкълн, нададе първия тръбен зов на "голямата война", Гражданската, и от колибата на нейния чичо Том до Гетисбърг оставаше само една крачка. Президентът я направи, подписа закона за освобождаването на черните роби и плати за това с живота си, твърде евтино отдаден срещу цената на един билет за театър "Форд". Било е 1865 година. Близо век по-късно, в 1954 година, Върховният съд на Съединените американски щати постановява "с цялата подходяща бързина" да се осъществи повсеместна десегрегация на училищата в южните щати, но белите качулки хладнокръвно бяха пратили вече на оня свят ученика негър Емет Тил. Расовото напрежение в 60-те години бе достигнало точката, от която връщане няма. Дискриминацията и омразата - по най-естествения природен, пък и социален механизъм на противодействието - бяха вече стигнали до двата си закономерни антипода: белия и черния расизъм. Срещу Ку Клукс Клан и Джон Бърч застанаха Черните пантери и Черните мюсюлмани. Какъв романтично героичен опит на по-слабия да мери сили едва ли не на равни начала с по-силния, по-богатия, с въоръжения до зъби!