Издаването на романа „Пътят към София" ме задължава да спра вниманието на читателя върху някои моменти от неговата историческа достоверност. Поради това, че романът не е документално огледало на описваното събитие, а негово художествено пресъздаване, отделни образи, като този на Леандър Леге (Льо Ге), Сен Клер, Шакир паша и др., са свободно датирани и събирателно типизирани. 

Драматичното събитие обаче с ярката поляризация на силите, с дипломатическите ходове на западните държави, със страданията на софиянци и най-вече с безпримерния героизъм на братята освободители е пресъздадено с най-голяма отговорност за историческа и художествена правда.