Черно и бяло

    Голямата зала в читалището се пълнеше с всяка минута. Хора от публиката не се бяха виждали с месеци и весело обсъждаха стари случки или бъдещи планове. Всички очакваха изпълненията на млад пианист, роден в малкия град, който свиреше по големите сцени. Осветлението в сало изгасна, остана осветена само сцената. В залата настъпи тишина. Вниманието на публиката беше привлечено от шума на токчета на обувки, които равномерно тропаха по дървения под. Млада жена с бяла рокля вървеше по сцената. Носеше голяма папка в ръката си. Стигна до пианото, отвори капака му и сложи тетрадката на поставката за ноти. Отвори нотните листи и остана права до голямото пиано. На сцената излезе млад мъж, облечен в елегантен черен костюм и залата избухна в силни аплодисменти. Пианистът се поклони и седна на стола зад рояла. С жест покани и асистентката му да седне до него. Отново тишина беше облякла салона на читалището. Младият мъж изпъна ръцете си и натисна клавишите. Нежното докосване ги превърна в красив акорд. Пианистът редуваше бели и черни клавиши и изпод пръстите му се строеше нежна мелодия. А жената до него, следеше всяко движение на ръцете на музиканта. Когато дойдеше момента, тя обръщаше страницата на нотната тетрадка. Публиката настръхна, когато от прелюдията, пианистът премина към музика, с която рисуваше топлото лято. Всеки полутон приличаше на капка дъжда, а звуците на белите клавиши грееха като слънце.

Асистентката не отделяше поглед от младия пианист. Тя се влюбваше с всяка нота и няколко пъти беше забравила да прелисти страницата. Само кимването на младия мъж й напомняше, че беше на сцената и задължението й беше да му помага.

Музиката извираше от пианото, а ръцете на музиканта я разливаха в препълнените от радост и удовлетворение зрители. Публиката не се разсейваше със странични мисли, всеки беше оставил грижи и проблеми в своя дом. Хората се наслаждаваха на магията поднесена от музиканта вълшебник.

Жената с бялата рокля обърна и последната страница. Там, музикалната пиеса беше изпълнена с енергия. Пръстите на пианиста щяха да изхвръкнат от ръцете му, а ситни капчици от шестнадесетини ноти се стичаха от челото към устните му. Асистентката не откъсваше поглед от усмихнатото, но напрегнато мъжко лице.

Музикантът натисна и последния акорд. Залата избухна в аплодисменти.

Младата жена, която му асистираше стана, взе нотната тетрадка и тръгна към гримьорната. Стана и пианистът. Настигна я и я хвана за ръка. Заедно тръгнаха към края на сцената, с лица към публиката. Аплодисментите не спираха. Хората викаха " Браво" и "Още". Музикантът и неговата асистентка се поклониха на всички страни, където имаше зрители. Жената с бялата рокля грееше от щастие. Тя бързо преодоля смущението си. Чувстваше се нужна и значима. В гърдите й още звучаха акордите от великолепното изпълнение на младия артист.

Завесите се спуснаха. А зад тях, пианистът прегърна влюбената жена. Той беше осъзнал, че всички неща, които правеха света ни пъстър и красив са в цветовете черно и бяло.

Черния костюм и бялата рокля.

Черните и бели клавиши.

Черните ноти, белите листи.

Черно и бяло, а напълнило сърцата на толкова много хора с цветно настроение

Явор Перфанов

От книгата "Нещата, които си струват".