Откакто повестта на Уилям Голдинг "Повелителя на мухите" (1954) дойде в литературата, за да възвести ера на апокалиптична тревога и разочарование, темата за насилието и жестокостта, заложени в детската природа, стана традиционна. С наивно сантименталната трактовка на детето като дар божи, като въплъщение на невинността и доброто или като безпомощна жертва на социалните несъвършенства сякаш беше свършено веднъж завинаги. Детството като литературна тема излезе на преден план със своята първичност, с разрушителните си инстинкти, трогателната по-рано безпомощност се осъзна като генератор на жестокост. Сега, тридесет и пет години след появата на тази неголяма, но оказала се съдбовна книга, провокацията срещу схематичните представи, която тя съдържа, значително е изгубила от остротата си. Освен всички останали причини и поради факта, че урокът на Голдинг беше усърдно и резултатно възприет.

 

Без прекалено голяма степен на приблизителност може да се твърди, че "Революция на пеперудите" е американският вариант на "Повелителя". Липсата на богата информация за автора й (за разлика от лавинообразните изследвания върху Голдинг), не дава възможност за уточняване на зависимостта между двете творби като непосредствено влияние или като типологично сходство, но подобни изводи биха били ценни по-скоро за сравнителното литературознание, докато за читателите на Уилям Бътлър като начална нагласа към повестта е достатъчно просто да съобщим годината на издаването й - 1961 - и да подскажем естествената асоциативна последователност, която може да се открие между "мухите" и "пеперудите" като ключови думи в двете заглавия. Става дума, разбира се, за онези, които не са чели "Повелителя на мухите". Останалите сходства във фабулите са толкова очевидни, че не са им необходими подобни уточнения.

Какви са шансовете на автор, който предлага книгата си на вниманието на читателите седем години след публикуването на "Повелителя на мухите" - повест с огромна популярност, екранизирана от Питър Брук, вече (още тогава!) регламентирана за съвременна класика - а преповтаря почти буквално съдържателната й схема? Най-благоприятно решение е обвързването на творбата с някои характерни за американската литература теми, които да обезпечат успеха й: прехода от детството към зрелостта, кризата и рисковете на съзряването, мъчителната ориентация в непознатата система от стойности, както и темата за възпитателните институции и особено за прословутите летни лагери за момчета, в един от които десетилетие по-късно и Глендън Суортаут ще открие героите на суровата си, но завладяващо поетична книга "Благослови животните и децата".

 

Вече в контекста на американската литература "Революция на пеперудите" се оказва в пряка връзка с още една характерна традиция. Будното, начетено момче Уини, от чиято гледна точка, а и с чиито думи са представени събитията в повестта, родствено се съотнася с тип литературни герои, населили осезателно страниците на американските прозаични творби от средата на века. Част от тях като че ли направо са излезли от извънредно популярното по това време в Щатите радиопредаване "Тези умни деца". Към тях принадлежат и преждевременно развитите интелектуално и все пак упорито отстояващи правото си на пребиваване в света на детството герои от повестите на Селинджър.

 

Героят разказвач на Уилям Бътлър е симпатичен с удивителното несъответствие между собствените му читателски амбиции, които витаят около Херодот, Торо и Маркс, и трогателната наивност на усвояването и тълкуванията. Очарователният носител на тази нестандартна и представляваща сама по себе си интерес интелектуална характерност, е и - трябва да се признае - порядъчно недостоверен. Невинаги по детски алогичните ходове в мислите на Уини остават в трудно постижимата област на правдоподобна неправдоподобност, която изисква от автора истинска виртуозност. Избраната от Уилям Бътлър дневникова форма донякъде го облекчава, тъй като именно тя може да осигури изразително представяне, с допустима субективна деформация, на странните, абсурдни и в същото време дълбоко закономерни събития. Но пак тя го поставя и на най-сериозно изпитание, тъй като именно в нея е задължително да се постигне максимална автентичност на необичайния герой. А ако печелещата симпатия и съучастие, умело камуфлирана несръчност в писанията на момчето маркира върховото постижение на автора, то ред моменти от книгата ни срещат с повествовател, в чиято възможност да се превъплъщава оставаме дълбоко усъмнени.