За богове, за хорица, полицаи и още нещо

През 1979 година наградата за роман на литературния конкурс "Каса де лас Америкас", който се провежда ежегодно в Хавана, бе присъдена на аржентинския писател Умберто Костантини за книгата му "За богове, за хорица и полицаи".

 

Костантини е роден през 1924 година в Буенос Айрес. През петдесетте години активно сътрудничи на левите литературни издания в страната. Два пъти неговите сборници с разкази "Една стара история за пешеходци" (1967) и "Говорете ми за Фунес" (1970) са удостоявани с наградата на Буенос Айрес. През 1977 г. печели наградата за разказ на Националния институт за изящни изкуства в Мексико, където в момента живее. Освен на сборниците разкази "Само оттук" (1958), "Един висок рус господин с мустаци" (1963), "Люшкане" (1975), той е автор на няколко стихосбирки, театрални пиеси и на епическия разказ "Книга за Трелеу".

 

Романът на Умберто Костантини е от ония творби, които в последните години формираха ново течение в развитието на латиноамериканската литература както в тематично, така и в чисто художествено отношение. Към една позната вече сюжетна линия - различните форми на репресии и терор - авторът подхожда новаторски, като изгражда силно в езиково и стилистично отношение произведение. "За богове, за хорица и полицаи" е наистина роман, който приковава вниманието на читателя, изпълва го с нетърпение да разбере "какво ще стане по-нататък".

 

В една страна, в която сирените на полицейските коли, изчезването на живи хора и появата на труповете им, мъченията и издевателствата са всекидневие, в тази страна на политически терор и беззаконие, на улица "Вилардебо" 2562, в една стара къща се събират членовете на Дружество Полимния - сдружени поети от квартал Виля дел Парке. Техните цели са "развитието и опознаването на поетическите търсения на членовете на Дружеството". Ето по такъв, едва ли не абсурден начин Умберто Костантини ни въвежда в романа. И още с първите страници ние се питаме: "Но какво, за бога, е това - абсурд, сатира, пародия? Нима е възможно в репресирана страна като Аржентина хората все още да се събират, за да четат стиховете си? ".

 

Трудно е с една дума да се отговори на този въпрос. Защото към познатата тематика за насилието и терора авторът подхожда по нов, необичаен начин. В тройния план - на хората, полицаите и боговете - в който разгръща повествованието, Костантини постига динамизъм, структурно и езиково единство и още нещо - умело въвежда хумора и иронията, които, смея да кажа, не са много често явление в новата латиноамериканска литература.

 

Действието на романа, макар и трипластово, определено е центрирано в кръга на хората. С тях, с дребните беззащитни хорица, Костантини започва романа си и в този план той ни представя последователно дванадесетте членове на споменатото вече Дружество Полимния. Това са хора аполитични, потопили се в търсенето на някаква абстрактна красота, откъснати от всичко, което ги заобикаля, затворили се в своя мъничък свят на "братя по перо".

 

С описанието на това почти митично поетическо дружество авторът не само напомня за остарелите духом артистични дружества и клубове, характерни с посредствения си буржоазен снобизъм, но и търси контраста, опозицията с другите два плана - на боговете и на полицаите. Защото наистина в действието на тази книга участвуват олимпийските богове Хермес, Афродита, Атина и богът на подземното царство Хадес. Поетите дилетанти, които се събират всяка сряда, се превръщат в прицел за яростта на Хадес, разгневен от убийството на някакъв известен с жестокостите си генерал. Единствено поради факта че са на едно място и лесно могат да бъдат заловени от някоя терористична параполицейска група, невинните членове на Полимния са обречени на незабавна смърт.