И аз се смея, задето ти се смееш - и по този начин край няма смехът на този свят! Всеки си е башка луд; но най-голямата лудост е, струва ми се, да не си никак луд.

 

"Казандзакис вярваше все повече в могъществото на духа: Ако човек знае как да желае нещо, той го получава. Дори сам го създава от празнотата", Елени Казандзаки

 

Тръгнете боси, стъпете смело и усетете тази любима на поколения история за Зорба

 

Запознах се с него в Пирея. Бях отишъл на пристанището да взема кораба за Крит. Наближаваше да съмне. Валеше. Духаше силен вятър и морските пръски достигаха чак до малкото кафене. Стъклената врата беше затворена и въздухът беше изпълнен с тежка, спарена миризма на хора и градински чай. Навън беше студено и стъклата се бяха изпотили от дъха на посетителите.

 

Пет-шест немигнали през цялата нощ моряци с кафяви, изплетени от козя вълна фланели, пиеха кафе и градински чай и гледаха през изпотените стъкла морето.

 

Рибите, замаяни от ударите на бурята, бяха потърсили убежище по-надълбоко, в тихите води, и чакаха светът горе да се успокои, а рибарите, натъпкани по кафенетата, чакаха и те края на божествената тревога, та рибите да се престрашат и да се изкачат на повърхността на водата, за да клъвнат. Калканите, морските дяволи, скатовете се завръщаха от нощните набези да спят. Разсъмваше се. Стъклената врата се отвори: един нисък, изпечен пристанищен работник влезе - гологлав, бос, целият изкалян.

 

- Ей, Костандис! - извика един стар морски вълк със синьо наметало. - Какво правиш, бре?