Отлично запазена книга.
 
За изданието
  1. Издателство
    Народна младеж
  2. Град на издаване
    София
  3. Година
    1989 г.
  4. Език
    Български
  5. Страници
    328
  6. Корици
    Меки
  7. Художник
    Людмил Чехларов
  8. Категория
    Фантастика и фентъзи
  9. Дебелина (мм)
    15
 
Често литературните критици твърдят в своите отзиви и рецензии, че поредната книга на някой писател съдържа неминуемо автобиографични елементи - както и всичките му предишни творби, - че едва ли не той, авторът, пише цял живот книгата на своя собствен живот - разбира се, непрестанно допълвана и обогатявана, както се развиват и обогатяват животът и душевността на всеки човек. Да приемем, че това твърдение е вярно до някаква степен за реалистичната литература. Ала за фантастиката?... За каква автобиографичност може да става дума? Възможно ли е да си спомняме за нещо, което изобщо не се е случвало, което е изцяло плод на фантазията на своя автор?...
 
Потърсих отговор на въпроса си в книгата "Гибелта на «Аякс»", която бях редактирал при първото й издание преди петнадесет години, и съвсем естествено бях позабравил. Отворих я случайно на седемнайсета страница и зачетох нататък, след малко се върнах в началото и късно вечерта затворих книгата, прочетена от начало до край. Имаше повторение, имаше и връщане към миналото, макар че то надали можеше да се нарече автобиографично. Верен на себе си, Павел Вежинов отново се връщаше към теми, разисквани надълго и нашироко в предишни негови творби (сборникът разкази "Сините пеперуди"). Отново и отново писателят се връщаше към най-главната тема на своята фантастика: "... че нищо по-отмъстително няма в природата от самата природа... Тя нищо не забравя, нищо не прощава, нищо не отминава безучастно по пътя си... И всичко безжалостно и безмилостно наказва, колкото и на пръв поглед да ни се струва равнодушна... Тия, които мислят, че я владеят или направляват - само ускоряват гибелта си..."
 
Тема актуална, безкомпромисна и съдбоносна дори и днес, а не в някакво отвлечено бъдеще. Не случайно само през миналата година в София се събраха представители на над трийсет държави от Европа и взеха решения за опазване на атмосферата от отровните азотни окиси; предприемат се съвсем конкретни мерки за съхраняване на най-важното нещо - жизнената среда на човека. За да не се превърне нашата малка планета в една безжизнена пустиня, за да продължава Земята да бъде люлка на Разума и Цивилизацията. Когато правителствата на толкова много държави се занимават с въпросите на екологията, това вече е някаква гаранция за бъдещето, за съхраняването на това бъдеще. А какво по-добро признание за прозренията на един писател от този факт!
 
Спомних си онези години, когато Павел Вежинов пишеше своя роман, а аз, редакторът на още ненаписаната творба, уверявах ръководството на своето издателство, че в уречения срок романът ще бъде представен.
 
Една вечер през зимата на 1973 година го заварих особено доволен от написаното. "Седни - каза той и ми прочете току-що завършения откъс. - Кажи на какво ти прилича! " "На «Илиадата» от Омир" - отвърнах, без да се замислям, но и леко смутен. "Нали! " - зарадва се Павел и явно беше поласкан от "откритието" ми. Защото той бе търсил това сходство (става дума за десетина стиха), бе разчитал и на интелигентността на читателя, за да осмисли по наш, чисто земен начин, драматичните събития, които се бяха разиграли на онази далечна планета. И да им придаде космически, но непременно и чисто човешки смисъл и значение.