Често литературните критици твърдят в своите отзиви и рецензии, че поредната книга на някой писател съдържа неминуемо автобиографични елементи - както и всичките му предишни творби, - че едва ли не той, авторът, пише цял живот книгата на своя собствен живот - разбира се, непрестанно допълвана и обогатявана, както се развиват и обогатяват животът и душевността на всеки човек. Да приемем, че това твърдение е вярно до някаква степен за реалистичната литература. Ала за фантастиката?... За каква автобиографичност може да става дума? Възможно ли е да си спомняме за нещо, което изобщо не се е случвало, което е изцяло плод на фантазията на своя автор?...

 

Потърсих отговор на въпроса си в книгата "Гибелта на «Аякс»", която бях редактирал при първото й издание преди петнадесет години, и съвсем естествено бях позабравил. Отворих я случайно на седемнайсета страница и зачетох нататък, след малко се върнах в началото и късно вечерта затворих книгата, прочетена от начало до край. Имаше повторение, имаше и връщане към миналото, макар че то надали можеше да се нарече автобиографично. Верен на себе си, Павел Вежинов отново се връщаше към теми, разисквани надълго и нашироко в предишни негови творби (сборникът разкази "Сините пеперуди"). Отново и отново писателят се връщаше към най-главната тема на своята фантастика: "... че нищо по-отмъстително няма в природата от самата природа... Тя нищо не забравя, нищо не прощава, нищо не отминава безучастно по пътя си... И всичко безжалостно и безмилостно наказва, колкото и на пръв поглед да ни се струва равнодушна... Тия, които мислят, че я владеят или направляват - само ускоряват гибелта си..."

 

Тема актуална, безкомпромисна и съдбоносна дори и днес, а не в някакво отвлечено бъдеще. Не случайно само през миналата година в София се събраха представители на над трийсет държави от Европа и взеха решения за опазване на атмосферата от отровните азотни окиси; предприемат се съвсем конкретни мерки за съхраняване на най-важното нещо - жизнената среда на човека. За да не се превърне нашата малка планета в една безжизнена пустиня, за да продължава Земята да бъде люлка на Разума и Цивилизацията. Когато правителствата на толкова много държави се занимават с въпросите на екологията, това вече е някаква гаранция за бъдещето, за съхраняването на това бъдеще. А какво по-добро признание за прозренията на един писател от този факт!

 

Спомних си онези години, когато Павел Вежинов пишеше своя роман, а аз, редакторът на още ненаписаната творба, уверявах ръководството на своето издателство, че в уречения срок романът ще бъде представен.

 

Една вечер през зимата на 1973 година го заварих особено доволен от написаното. "Седни - каза той и ми прочете току-що завършения откъс. - Кажи на какво ти прилича! " "На «Илиадата» от Омир" - отвърнах, без да се замислям, но и леко смутен. "Нали! " - зарадва се Павел и явно беше поласкан от "откритието" ми. Защото той бе търсил това сходство (става дума за десетина стиха), бе разчитал и на интелигентността на читателя, за да осмисли по наш, чисто земен начин, драматичните събития, които се бяха разиграли на онази далечна планета. И да им придаде космически, но непременно и чисто човешки смисъл и значение.