Като искряща скъпоценност лежеше градът върху гръдта на пустинята. Някога в него бяха кипели промени и преобразования, но днес дори Времето го заобикаляше. Нощ и ден прелитаха над лицето на пустинята, ала над улиците на Диаспар цареше вечно пладне и никога не падаше мрак. Дългите зимни нощи смразяваха сетната влага в разредения въздух на Земята, ръсеха скреж из пустошта, а градът не сещаше ни жега ни студ. Той нямаше връзка с външния свят - сам за себе си беше вселена.

 

Хората и преди бяха строили градове, но никога подобни на него. Едни от тях изтрайваха векове, други - хилядолетия, докато Времето изтрие дори имената им. Единствен Диаспар се надсмиваше над Вечността, защитил себе си и всичко в своя скут от бавното изтощение на епохите, от ударите на разрухата и язвите на ръждата.

 

Градът бе издигнат, сетне земните океани изчезнаха, пустинята обхвана цялата планета. Ветрове и дъждове стриваха на прах последните планини, а светът бе твърде изморен, за да роди нови. Диаспар нехаеше - дори цялата Земя да рухнеше, той пак би защитил децата на своите създатели, пак би ги носил, тях и техните съкровища, по тихата река на времето.

 

Те бяха забравили много, но не знаеха това. Приспособяваха се към своето обкръжение също тъй съвършено, както и то към тях, защото бяха създадени заедно с него. Другото, отвъд стените на града, не ги засягаше, за него нямаше място в мислите им. Диаспар бе всичко на света, всичко, което желаеха, всичко, което можеха да си представят. Не мислеха дори, че някога Човек е овладял звездите.

 

И все пак понякога древните митове изплуваха от забравата и те тръпнеха в неясен смут, припомняйки си легендите за Империята, за дните, когато Диаспар бил млад и черпел жизнени сокове от търговията с безброй слънца. Не желаеха да върнат изгубеното, защото бяха доволни от своята вечна есен. Славата на Империята лежеше далеч назад. Нека си остане там, защото те помнеха как е дошъл нейният край и космически студ пронизваше костите им, щом помислеха за Завоевателите.

 

Сетне те се завръщаха към живота и уюта на града, към дългия златен век с почти изгубено начало и още по-далечен край. Други хора бяха мечтали за този век, но единствени те живееха в него.

 

Те обитаваха един и същ град, крачеха по едни и същи вълшебно дълготрайни улици, а навън бавно се изнизваха един милиард години.