Има козметични забележки. Добро състояние.
 
За изданието
  1. Издателство
    Отечество
  2. Град на издаване
    София
  3. Година
    1987 г.
  4. Език
    Български
  5. Страници
    237
  6. Корици
    Меки
  7. Преводач
    Любомир Николов
  8. Художник
    Борис Бранков
  9. Категория
    Фантастика и фентъзи
  10. Дебелина (мм)
    15
 
Като искряща скъпоценност лежеше градът върху гръдта на пустинята. Някога в него бяха кипели промени и преобразования, но днес дори Времето го заобикаляше. Нощ и ден прелитаха над лицето на пустинята, ала над улиците на Диаспар цареше вечно пладне и никога не падаше мрак. Дългите зимни нощи смразяваха сетната влага в разредения въздух на Земята, ръсеха скреж из пустошта, а градът не сещаше ни жега ни студ. Той нямаше връзка с външния свят - сам за себе си беше вселена.
 
Хората и преди бяха строили градове, но никога подобни на него. Едни от тях изтрайваха векове, други - хилядолетия, докато Времето изтрие дори имената им. Единствен Диаспар се надсмиваше над Вечността, защитил себе си и всичко в своя скут от бавното изтощение на епохите, от ударите на разрухата и язвите на ръждата.
 
Градът бе издигнат, сетне земните океани изчезнаха, пустинята обхвана цялата планета. Ветрове и дъждове стриваха на прах последните планини, а светът бе твърде изморен, за да роди нови. Диаспар нехаеше - дори цялата Земя да рухнеше, той пак би защитил децата на своите създатели, пак би ги носил, тях и техните съкровища, по тихата река на времето.
 
Те бяха забравили много, но не знаеха това. Приспособяваха се към своето обкръжение също тъй съвършено, както и то към тях, защото бяха създадени заедно с него. Другото, отвъд стените на града, не ги засягаше, за него нямаше място в мислите им. Диаспар бе всичко на света, всичко, което желаеха, всичко, което можеха да си представят. Не мислеха дори, че някога Човек е овладял звездите.
 
И все пак понякога древните митове изплуваха от забравата и те тръпнеха в неясен смут, припомняйки си легендите за Империята, за дните, когато Диаспар бил млад и черпел жизнени сокове от търговията с безброй слънца. Не желаеха да върнат изгубеното, защото бяха доволни от своята вечна есен. Славата на Империята лежеше далеч назад. Нека си остане там, защото те помнеха как е дошъл нейният край и космически студ пронизваше костите им, щом помислеха за Завоевателите.
 
Сетне те се завръщаха към живота и уюта на града, към дългия златен век с почти изгубено начало и още по-далечен край. Други хора бяха мечтали за този век, но единствени те живееха в него.
 
Те обитаваха един и същ град, крачеха по едни и същи вълшебно дълготрайни улици, а навън бавно се изнизваха един милиард години.