В някои документи те се упоменаваха като delle Catene, а в други като господа фон Кетен; бяха пристигнали от Севера и спрели пред прага на Юга; използваха ту немската, ту италианската си принадлежност, според сгодата, и не су чувстваха свързани с никого освен със самите себе си.

Встрани от главния път, който отвеждаше през прохода Бренер в Италия, между Бриксен и Триент, върху самотна, отвесна канара се издигаше тяхната крепост; на петстотин стъпки под нея, в подножието й, немирстваше малка игрива рекичка - тъй грохотливо, та речеше ли човек да подаде глава от прозореца, не би доловил дори силния ритъм на черковни камбани досами него. Нито звук не проникваше от външния свят в замъка на Катените през спуснатата отпред рогозина от див екот, ала надмогващият грохота взор безпрепятствено прехвърляше тази преграда и се опияняваше, изненадан от урналата се околовръст гледка.

За прозорливи и умни минаваха всички господа фон Кетен и ни един сгоден случай не пропущаха далеч из околността. И стръвни биваха, като ножове, които изневиделица се забиват надълбоко. Те никога не пламваха от гняв, нито поруменяваха от радост, а лицата им помръкваха в яда или грейваха в златозарна отрада - тъй хубави и рядко срещани. Мълвеше се, че всички те, независимо от живота им през годините и вековете, досущ си приличали и по това, че кестенявите им коси и бради рано посребрявали; умирали, преди да изпълнят шестдесетата си година. Тяхната необикновена сила, която понякога проявявали, не била заложена в снажните им тела, средни на ръст, и не произтичала от тях, а сякаш избликвала от очите и челата им; ала това бяха приказки все на сплашени съседи и ратаи. Паднеше ли им, вземаха; залавяха се за работа кога почтено, кога с насилие или пък с хитрост - както дойдеше, ала винаги спокойно и неотстъпно; краткият им живот не се задъхваше от напрежение и преваляше бърже, но макар платили своята дан, те държаха здраво до края.