Малко имена в историята са били толкова хулени, колкото тези на Борджиите.Съвременниците и потомците им направили от тях чудовища, годни за всякаква измама и безумство. Над тях са били излети реки не от мастило, а от злъч.

Никога католическата църква не била падала толкова низко, както през папството на Александър VI, никога не се ширели тъй много развратът, непотизмът и симонията. Нямало порок, на който този папа да бил чужд, нито престъпление, с което да не се опетнил. Възкачен на папския престол с подкупни гласове, той царувал дванадесет години сред интриги, престъпления и разбойничество. Повече емисар на сатаната, отколкото викарий на Христа, превърнал Ватикана във вертеп, а престола на Св. Петър - в тържище, като по този начин проправил пътя за протестантската Реформация.

За нас, навикнали на хули и венцехваления, Родриго Борджия бил крайно лош пастир на човешките души, но велик монарх. Нямал нито вяра, нито морал, или по-точно имал вярата и морала на онези времена, които не били времена на светци, а на жестоки пълководци и безскрупулни владетели. Използвал папската корона не за да прослави Бог и разпространи посланието Му сред хората, а да въздигне собствения си стръвен род и да даде държава на незаконнородения Чезаре. Безразличен към отвъдния свят, той насочил цялата си енергия към настоящия. Не винаги действал по съвест, проникнат от макиавелистичната максима, че целта оправдава средствата. Възвеличил името на рода си, но направил могъща и вдъхваща страхопочитание и Църквата: не духовната, чиито въжделения и потребности не познавал, а земната, на която, докато живял, бил всевластен господар и деспот.

Обичал безпределно децата си, но не бил нито любовник на Лукреция - кротка, покорна и далеч не развратна жена, нито жертва на Чезаре, изпълнител на желанията му и най-облагодетелстван от политиката му.

Когато напуснал този свят, амбициозната му мечта изтляла, но както писал Макиавели, "Църквата наследила делото му"