Състояние,по снимките.Предаване само на лична среща в София,района на Бъкстон или Руски паметник.Ако имате въпроси,пишете на лични.Георги Стоянов Тодоров е опълченец, български офицер, генерал от пехотата, брат на академик Александър Теодоров-Балан, на софийския кмет Мартин Тодоров, на съдебния лекар Атанас Теодоров и на инж. Михаил Балански.Георги Тодоров е роден на 10 август 1858 г. в Болград, Бесарабия. Семейството на дядо му, Марин Тодоров, след Руско-турската война от 1828 – 1829 г. се установява в Болград. Той е терзия, занаят, койтонаследява най-големият му син Стоян. Стоян Тодоров отваря дюкян. Той се жени за Мария Грекова, дъщеря на търговеца Панайот Греков – един от попечителите на Болградската гимназия и спомоществовател за издавания от Георги Раковски вестник „Дунавски лебед“. Георги Тодоров има четирима братя и една сестра.През 1859 г. семейството му се премества в село Кубой, където завършва началното си образование. В 1870 г. отново се установяват в Болград. Стипендиант е в Болградската гимназия. Той е сред инициаторите за създаването на първото българско ученическо дружество „Съзнание“.По време на Руско-турската война (1877-1878) участва в Българското опълчение като доброволец. Зачислен е в I рота на VII опълченска дружина. Участва в охранителните операции и в обучението на млади опълченци. През 1878 г. е повишен в подофицерски чин.След Освобождението завършва в първия випуск на Военното училище в София (1879). На 10 май е произведен в първото офицерско звание подпоручик. Назначен е като адютант на началника на Западния отряд в Берковица. След това е изпратен в Източна България, за да се справи с появилите се разбойнически банди. Премествен е във Видин, където е младши офицер в Първа рота на Десета видинска дружина. Няколко месеца по-късно е назначен за адютант във Военното училище, а след това – помощник-началник на отделение в Министерство на войната.Завършва офицерската школа в Ораниенбаум, Русия.На 30 август 1882 г. е повишен в поручик. През същата година постъпва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Разпределен е на строеви стаж в Първи лейбгренадирски полк. Не завършва последния курс, защото се завръща в България поради Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Поема командването на Ловчанската запасна дружина.На 30 август 1885 г. е повишен в звание капитан.При избухването на Сръбско-българската война (1885) е назначен за командир на запасната дружина на Четвърти пехотен плевенски полк, а скоро след това от 16 октомври е началник на Летящия отряд в района между Видин и Кула. Неговите действия на 4 ноември забавят настъпващите към Видинската крепост сръбски части. Участва в боевете при Кула (4 ноември), Акчар (14 ноември) и Гайтанци (15 ноември). Награден е с Орден „За храброст“ IV ст.След войната служи в IV пехотен плевенски полк, а от март 1886 г. е командир на 1-ва дружина от 1-ви пехотен софийски полк.Съдейства на участниците в детронирането на княз Александър I Батенберг, поради което е уволнен от армията през септември 1886 г. Два месеца по-късно същата година е възстановен.На 13 август 1887 г. е повишен в звание майор и е назначен за инспектор на класовете от Военното училище.Чете лекции по география на България на курсантите. От 1892 г. – в подполковник, а през 1896 г. – в полковник.През 1890 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Служи като началник-щаб на 6-а пехотна бдинска дивизия.Служи последователно във Военното училище като инспектор на класовете, началник на гарнизона в Севлиево, а през 1897 г. е назначен за командир на 20-и пехотен добруджански полк, на която длъжност е до 1905 година (7 години).Докато полкът квартирува в Разград, полковник Тодоров става съосновател на местното културно дружество „Лес“.През 1905 г. е назначен за командир на 1-ва бригада 6-а пехотна бдинска дивизия, на която длъжност е в продължение на 5 години. От 6 март 1909 г. е повишен в звание генерал-майор и назначен за началник на 7-а пехотна рилска дивизия с щаб в Дупница.Командва дивизията в продължение на 5 години.По време на Балканската война (1912 – 1913) е командир на Седма пехотна рилска дивизия при нейното настъпление към Солун (Македонския фронт и Галиополския полуостров). През януари 1913 г. дивизията му отблъсква турците при Булаир. Участва и в отблъсването на турския десант при Шаркьой.По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия се сражава при Калиманци (4 – 18 юли). След войната се завръща в щаба на дивизията в Дупница. От 5 април 1915 г. става инспектор на II военно-инспекционна област – Пловдив.На 2 август 1915 година е повишен в звание генерал-лейтенант. През Първата световна война е командир на II българска армия (октомври 1915 – декември 1916), която настъпва в Македония и попречва на обединяването на дебаркиралите в Солун войски на Съглашението със сръбската армия. Към началото на войната е началник на 2-ра военно-инспекционна област.През февруари 1917 година генерал Тодоров поема командването на III българска армия (до декември 1917) на Добруджанския фронт.На 15 август 1917 година е повишен в звание генерал от пехотата. От края на юни 1918 година генерал Тодоров е помощник-главнокомандващ, а от 8 септември, поради заболяване на генерал-лейтенант Никола Жеков, е главнокомандващ на Действащата армия. След демобилизацията е генерал-адютант на цар Борис III.Като главнокомандващ на Действащата армия е сред военачалниците, отговорни за неуспеха при Добро поле и недостатъчно адекватната реакция на българското командване на събитията на фронта от септември 1918 година.В края на ноември 1918 г. е назначен за генерал адютант на цар Борис III. На 20 август 1919 година е уволнен от армията. Съпругата му загива при атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 година. През 1926 – 1927 година е назначен за окръжен управител на Петрички окръг. Скоро обаче е оттеглен от заеманата длъжност под натиска на младото поколение дейци на ВМРО начело с Иван Михайлов.Член е на съюза на запасните офицери в България, член на управителния съвет на мина „Перник“ и председател на фонда „Свети Врач“, основан по негова инициатива.Генералът от пехотата Георги Тодоров умира на 16 ноември 1934 в София. Опелото е извършено на 18 ноември в църквата „Свети Седмочисленици“ от Софийския митрополит Стефан.В 1916 година генерал Тодоров създава градския парк в Свети Врач. Под негово ръководство войници от Втора армия засаждат фиданки от бял и черен бор.Специално са донесени и засадени кедър и японска акация. Построени са офицерска баня, открит басейн за гражданите, мраморна чешма в центъра на града и паметник с имената на загиналите от Втора армия. По време на Първата световна война, докато щабът му е в село Левуново (1916), по молба на свещеника е възстановена църквата „Свети Георги“ и са поставени паметни плочи с имената на загиналите от Втора армия. Построена е и чешма паметник.Инициатор е за построяването на санаториум за ветераните от войните в Овча купел, София. Довършва и строителството на Офицерския клуб в Дупница.