Сега той беше сам. Съвсем сам - ако не се смятат птиците и дърветата, слънцето над него и реката, която бучеше и се пенеше някъде далече долу. Назад останаха високите стени на Микена, иззидани от огромни блокове (навярно титани са ги зидали: това не е по силите на един простосмъртен, дори и на него самия); назад останаха и портите с двете изправени на задните крака лъвици (така и ги наричаха - Лъвските порти), и всичко, което се намираше отвъд тези порти - огромният прекрасен град с площада, с храмовете, царският дворец, многобройните пъстри пазари, и цялото му население - всякакви търговци, слуги, воини пастири, другоземците, привлечени тук от славата на този богат със злато град - всичко остана далеч. Не го пуснаха дори да влезе вътре, където би могъл да се измие от потта и праха, да си почине, да си поеме дъх. Не го пуснаха нито този път, нито преди това - сякаш той наистина беше изкован от мед и не се нуждаеше нито от почивка, нито от храна.

 

Нито този път, нито преди това. А колко ли пъти беше идвал? Дори не си спомняше вече. Знаеше само едно - още съвсем, съвсем малко и боговете ще го освободят от страшния грях. Още малко - защото дори неговите сили вече се изчерпваха.

 

Той подпря боздугана си на скалата, смъкна от раменете поизносената на места лъвска кожа и седна. Да не го пуснат да влезе в града и да не си почине поне един ден, след като беше пребродил половината свят подир биковете на Герион и още толкова на връщане. Да не му дадат нито късче месо, чиято миризма още го преследва, нито късче жертвено месо. Евристей! Ето на кого му провървя. Ето кой наистина е любимец на боговете! Евристей, а съвсем не той - Херакъл. На него се паднаха само мъки - подвизи, както ще ги нарекат след много години, а всъщност единствено мъка - кал и пот, и подбити нозе, и ужасна умора. Нито късче месо!