Барт Темплтън се облегна бавно на парапета, докато пилотите отвеждаха предпазливо Канимбла в пристанището. Загледаните нагоре лица на множеството по кея бяха все още неразличими. Покривите блещукаха зад тях върху мрежестия фон от мачти. По-нататък очертаванията на Сидней се редяха, като рисуван декор в утринната светлина - лъскавите листа на смоковниците тъмнееха върху тревата по "Креслото на мисис Меркури", а самият нос се спускаше откъм сушата в Улумулу с неговите безредно струпани сгради, с островърхите кули, пронизващи бледото небе, по което фабрични комини изписваха криви спирали на дим... Всичко така свойско и познато и всичко станало изведнъж така ново.