Поражението на България в Първата световна война и последвалата втора национална катастрофа предопределиха за няколко десетилетия съдбата на българския народ. Изпариха се благородни идеали, претърпяха крушение много илюзии. Следвоенното българско общество малко приличаше на онова от края на XIX и първите години на XX век. Рязко се изостриха социалните и политическите борби. Ньойският мирен договор постави България в международна изолация. Тя беше лишена от армия и заобиколена от враждебно настроени съседи, които сложиха ръка върху български територии с важно стопанско и стратегическо значение. По-голямата част от Македония беше поделена между Сърбия и Гърция. Южна Добруджа отново бе дадена на Румъния. България загуби нови земи по своята западна граница. Най-тежък удар върху страната беше нанесен с отнемането на Западна Тракия. За кратко време в тази област се установи съвместна окупация и управление на няколко съглашенски държави начело с френски чиновници и офицери. Създадената военноадминистративна единица просъществува само седем месеца и половина (от 15 октомври 1919 до 28 май 1920 г.). Надеждите на местното население, че Западна Тракия ще се развие като самостоятелна държава, поставена под протектората на Обществото на народите (ОН) или на някоя от великите сили от Съглашението, не се оправдаха. Според решенията на конференцията в Сан Ремо (Италия), проведена през април 1920 г., областта трябваше да се предаде на Гърция. В края на май с.г. гръцките войски влязоха в Западна Тракия, като замениха съглашенските части (предимно френски). Започна нов период от историята на областта и нейното население, наситен с много динамични и драматични събития.