Йордан Стефанов Йовков (остаряло: Юрдан Йовков) (1880 - 1937) е български писател, класик на българската литература.

 

Йовков дебютира като поет. През 1902 - 1911 година публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания - в. "Съзнание", списанията "Пробуда", "Художник", "Ново време", "Ново общество" и "Бисери". Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви - започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба - "Овчарова жалба", с подзаглавие "Старопланинска легенда" - Йовков публикува в списание "Просвета" през 1910 година.

 

Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 година ("Утрото на паметния ден"). До 1917 година името му се среща по страниците на списанията "Звено", "Съвременна мисъл", "Народ и армия", на вестниците "Слово", "Демократически преглед", "Военни известия" и "Отечество". Открояват се импресиите "Те победиха" (1914), "На старата граница" (1914), "Безотечественици" (1914), "Ехо", разказът "Балкан" (1915), повестта "Земляци" (1915) и "Песента на колелетата" (1924).

 

В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници - баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната - от първия ѝ ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 година два тома "Разкази".

 

Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети - веднъж с новелата "Последна радост" (1920) и след едно десетилетие с разказите "Белите рози" (1930), "Другар" (1930), "На стража" (1930), Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с "Последна радост" Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта "Жетварят" (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. "Последна радост" е кръстопътна книга - в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.