Петкова, Ваня (рождено име Хатиджа Скендербег Садик) (София, 10.07.1944 - Първомай, 26.04.2009). Завършва гимназия в София (1962) и славянска филология с втора специалност немска филология в Софийския университет (1967). Редактор в сп. "Славейче" (1966-1968), кореспондент-преводач в българското посолство в Хартум, Судан (1969-1972), редактор във външния отдел на в. "Литературен фронт". Специализира испански език и литература в Института за чужди езици "Хосе Марти" в Хавана, Куба (1974-1978) и арабски език в Дамаск (1989-1991). Редактор в отдел "Поезия" (1978-1990) на сп. "Съвременник". Редактор и кореспондент във в. "Литературен фронт" и "Работническо дело". Последните години от живота си работи като кореспондент във в. "Труд". Член на Съюза на българските писатели, на Съюза на преводачите в България и на Съюза на българските журналисти. Ваня Петкова е автор на 40 стихосбирки, басни, няколко романа, между които и документално-публицистичната книга за Куба "Венсеремос" (1980).

 

За първи път печата есе и стихотворение през 1957 във в. "Средношколско знаме". Сътрудничи на почти всички периодични издания, излизащи до 90-те години. Дебютната ѝ книга е "Солени ветрове" (1965). Поезията на В. Петкова се отличава с подчертана виталност, оригинална тематика и образност. В първите си стихосбирки поетесата взривява традиционните представи за благопристойна и нравствена творческа позиция. Стреми се да утвърди в поезията си еротичното начало в любовта и свободното човешко общуване, но свързани с личната отговорност към хората (стихосбирките от 1967 "Куршуми в пясъка" и "Грешница"). Събрала полюсите на критическите оценки - от гневно отрицание до възторжена апологетика, Петкова създава смут в литературнокритическите среди. За писането ѝ Енчо Мутафов твърди, че поетесата говори истини, които не смайват, но имат свое вътрешно горене и като начин на чувствителност са неповторими по свой начин. В друга рецензия Драган Ничев отбелязва, че не можеш да бъдеш новатор там, където други с трясък са се провалили чрез еротичните си литературни упражнения. "Грешница" се явява най-яркият синтез на поетичните ѝ тежнения от онова време, но и в "Привличане" (1967) акцентите в лириката ѝ са вече ясно оформени. "Грешница" е показателна за стремежа на новата женска лирика да намери свое свободно пространство, да протестира срещу полагането ѝ в определени традиционни схеми; показателна е и за радикалната патетика на поетесата.

 

Стиховете на В. Петкова за любовта възпяват еротичната връзка между хора, разделени от граници и предразсъдъци, цвят на кожата, но обитаващи обща планета. Морето в нейните творби е праизточник на живота, край който лирическата героиня става "мигом първата жена". В стихосбирката "Синята книга" (1980) поетесата задълбочава своето "потъване" в морското пространство, където образът на любимия и образът на морето са органично преплетени в емоционалните нюанси на носталгията, невъзвратимото сбогуване с любовта, погълната от агресивната мощ на вълните. Своеобразното визионерство кара поетесата да се вижда отвъд материята, отвъд плътта в едно поетическо движение към природата. А природата в нейната поезия е лоното, в което тя се връща, за да събере сили и отново да се върне при морето. В. Петкова публикува и книга с лирически есета, посветени на куба "Venceremos".

 

Посмъртно излизат поетическите сборници "Златна ябълка" и "Арменска песен". В книгата, озаглавена "И ние сме България" и предвидена като серия новели и романи, са публикувани стихотворения, кратки пътеписни бележки, разкази за мюсюлманите в Родопите. В тези разкази е поместена горчивата тежест на живота, затиснала хората под обезлюдеността не само на къщите, но и под безперспективността, с която сякаш са орисани техните деца. Това е книгата, която авторката не успява да довърши.

 

Съставител е на антологията "Съвременни арабски поети" (1968). Преводач от руски, украински, сръбски, арабски, арменски, английски, немски и испански.

 

Нейни стихове са преведени на 13 езика, включително на араб., арм. и яп. ез.