И втората книга на Николай Кънчев, "Колкото синапеното зърно", започва както първата му книга със стихотворение за вятъра. Но ако в "Присъствие" вятърът говореше от свое име ("Аз съм вятърът./ Спете спокойно."), в "Проглас" - така се нарича първото стихотворение на втората Кънчева стихосбирка - Вятърът е станал "той" ("Каквото каже вятърът, това е"), а се е появил един нов лирически субект, който обаче не е "аз", а "ти". Това "ти" е "зримо ехо на болката". Това "ти" не е случайно тука:

 

Не си мисли, че тука си случайно

и че случайно губиш от живота:

 

опашката на гущера отпада,

когато трябва да спаси главата!

 

Това "ти", което "не е случайно тука", е един от многото образи на все по-обобщения размисъл за Поета в поезията на Николай Кънчев, която все повече се превръща в поетическа рефлексия за поезията.

 

И в първата книга "Присъствие", най-вече чрез образите на поета Тициан Табидзе и на художника Ван Гог, Николай Кънчев очертаваше скъпата цена, която плаща творецът за своето изкуство:

 

Безкрайно е жестока участта

да имаш дарба!

 

В "Колкото синапеното зърно" темата за мисията и отговорността на поета е още повече разширена и усилена. Тук се появява още един поет, съвременник и приятел на Николай Кънчев от неговия престой в Грузия - Отар Чиладзе ("Екце хомо"), има и други културно-асоциативни образи от изкуството на Изтока и Античността, но размисълът за функциите на поезията и мисията на твореца на изкуството са много повече разгледани в един все по-обобщен образ на поета ("Поетическо изкуство", "Питания", "Есен").

 

Това засилено присъствие на образа на Поета ни кара да мислим и неназовани като "поет" образи на лирическия субект - в първо, второ и трето лице - като своеобразни превъплъщения и "лица" на поета и поезията. Така лирическият образ на поета включва и онзи, който "се мята над книгата" и "ще се роди от себе си" ("В нощта"), и онзи, който "разтървава трите облака", и онзи, чийто живот е "винаги едно отдалечено място" ("Против отсъствието"), и онзи, който търси "коя звезда е точно семето на чудото" ("Бяла врана"), и онзи, който "подковава коня без копита" ("Животът"), и онзи, който пита "дали и мълнията даже има право да убива" ("Бойно поле"), и онзи, който не вижда, че "на сляп поставя очила" ("Мухамбаз"), и онзи, който си живее "по свое хрумване небесния живот и земния". И особено онзи "прозрачен силует, все още непреминал от едното в другото".

 

И накрая - онзи, който чака "да изчезнат пътищата в тъмнината и да тръгне", макар че "дървеният кон го изпреварва".

 

Така в поезията на Николай Кънчев образите на Поета и Човека се преплитат и сливат в един обобщен образ:

 

Този човек не съм аз.

Този човек не си ти.

Този човек сме и двамата.

 

Това единение на аз, ти и той ("този човек") ми напомня Елиътовото единение на времената - сегашно, бъдеще и минало - от "Четири квартета", макар и да има не времеви, а антропологичен смисъл. Но макар и да е устремена към единство на поета и човека, поезията на Николай Кънчев разкрива една дълбока дисхармония между поета и "врявата" на "множеството", което "се тресе от смях и си показва зъбите".

 

Светлозар Игов