Отлично запазена за времето си книга.
 
За изданието
  1. Издателство
    Български писател
  2. Град на издаване
    София
  3. Година
    1968 г.
  4. Език
    Български
  5. Страници
    60
  6. Корици
    Твърди
  7. Категория
    Българска проза
     
И втората книга на Николай Кънчев, "Колкото синапеното зърно", започва както първата му книга със стихотворение за вятъра. Но ако в "Присъствие" вятърът говореше от свое име ("Аз съм вятърът./ Спете спокойно."), в "Проглас" - така се нарича първото стихотворение на втората Кънчева стихосбирка - Вятърът е станал "той" ("Каквото каже вятърът, това е"), а се е появил един нов лирически субект, който обаче не е "аз", а "ти". Това "ти" е "зримо ехо на болката". Това "ти" не е случайно тука:
 
Не си мисли, че тука си случайно
и че случайно губиш от живота:
 
опашката на гущера отпада,
когато трябва да спаси главата!
 
Това "ти", което "не е случайно тука", е един от многото образи на все по-обобщения размисъл за Поета в поезията на Николай Кънчев, която все повече се превръща в поетическа рефлексия за поезията.
 
И в първата книга "Присъствие", най-вече чрез образите на поета Тициан Табидзе и на художника Ван Гог, Николай Кънчев очертаваше скъпата цена, която плаща творецът за своето изкуство:
 
Безкрайно е жестока участта
да имаш дарба!
 
В "Колкото синапеното зърно" темата за мисията и отговорността на поета е още повече разширена и усилена. Тук се появява още един поет, съвременник и приятел на Николай Кънчев от неговия престой в Грузия - Отар Чиладзе ("Екце хомо"), има и други културно-асоциативни образи от изкуството на Изтока и Античността, но размисълът за функциите на поезията и мисията на твореца на изкуството са много повече разгледани в един все по-обобщен образ на поета ("Поетическо изкуство", "Питания", "Есен").
 
Това засилено присъствие на образа на Поета ни кара да мислим и неназовани като "поет" образи на лирическия субект - в първо, второ и трето лице - като своеобразни превъплъщения и "лица" на поета и поезията. Така лирическият образ на поета включва и онзи, който "се мята над книгата" и "ще се роди от себе си" ("В нощта"), и онзи, който "разтървава трите облака", и онзи, чийто живот е "винаги едно отдалечено място" ("Против отсъствието"), и онзи, който търси "коя звезда е точно семето на чудото" ("Бяла врана"), и онзи, който "подковава коня без копита" ("Животът"), и онзи, който пита "дали и мълнията даже има право да убива" ("Бойно поле"), и онзи, който не вижда, че "на сляп поставя очила" ("Мухамбаз"), и онзи, който си живее "по свое хрумване небесния живот и земния". И особено онзи "прозрачен силует, все още непреминал от едното в другото".
 
И накрая - онзи, който чака "да изчезнат пътищата в тъмнината и да тръгне", макар че "дървеният кон го изпреварва".
 
Така в поезията на Николай Кънчев образите на Поета и Човека се преплитат и сливат в един обобщен образ:
 
Този човек не съм аз.
Този човек не си ти.
Този човек сме и двамата.
 
Това единение на аз, ти и той ("този човек") ми напомня Елиътовото единение на времената - сегашно, бъдеще и минало - от "Четири квартета", макар и да има не времеви, а антропологичен смисъл. Но макар и да е устремена към единство на поета и човека, поезията на Николай Кънчев разкрива една дълбока дисхармония между поета и "врявата" на "множеството", което "се тресе от смях и си показва зъбите".
 
Светлозар Игов