ТИЯ ДНИ, ако беше жив, Петко Съйчевски щеше да навърши 90 години. Дали по чисто генетични, биологични причини или поради това, че, без всякакво преувеличение, изгаряше в работата си, той напусна този свят доста по-рано.

 

РОДЕН в Голяма Желязна, Съйчевски наистина беше стихия, която помиташе всичко пред себе си, което препятстваше осъществяването на професионалните му идеи. Убеждаваше невярващите, преодоляваше бюрократичните спънки, уверено водеше съмишлениците си. Марин Цанов, също роден в Голяма Желязна, дългогодишен зам.-председател на Окръжния съвет в Ловеч, казваше: „Има два вида директори. Едните са толкова настървени в работата си, че понякога се налага да им слагаш юзди, за да ги задържиш. Другите трябва да ги бодеш непрекъснато с остена, та белким свършат нещо. Петко Съйчевски е типичен представител на първите”.

 

ПОСТОЯННО, като вулкан, някогашният директор на Музея на занаятите и председател на читалище „Наука” в Троян изригваше идеи за развитието на Музея, за обогатяване на културния живот в общината. Ако днес в центъра на града ни има две прекрасни музейни сгради, то в голяма степен те са заслуга на Петко Съйчевски. Той създаде Ателието на народните майстори. Заедно с Иван Николов утвърждаваха Задругата на майсторите, а с Найден Нешков развиха идеята за изграждане на Националното изложение на занаятите в с. Орешак. По-старите майстори на народни занаяти още помнят колко срещи с изкуствоведи, с етнографи, колко лекции, беседи, филми организираше Музеят, за да насърчи творческата същност на ваятелите на глината, дървото, метала... Всеки месец нашите народни майстори имаха среща с утвърден специалист, който им оказваше неоценима методическа помощ в техните творчески търсения. На всеки две години се организираше конкурс „Троянски майстор”, в който участваха творци от цялата страна. Незабравими останаха ежегодните декемврийски чествания на Деня на майстора (в деня на св. Спиридон, покровителя на занаятчиите – бел. ред.). И наред с това трябваше да се редят нови експозиции в реставрираните къщи-музеи на Иван Хаджийски, Власи Власковски, Минко Николов, Спас Балевски, Иван Шошков. В Серяковата къща беше открит Художествен отдел на Музея, който през последните години много успешно прерасна в Художествена галерия и днес е самостоятелно културно средище.

 

ПЕТКО СЪЙЧЕВСКИ беше събрал много всеотдайна и способна група музейни специалисти. Освен незаменимия Ганко Цанов по онова време заедно с него работеха Стоянка Чолакова, Пенка Петрова, Пенка Голийска, Тотю Тотевски, Величка и Енчо Ганковски и др.

 

А ВЕЧЕР, когато хлопваха вратите на Музея, Петко пресичаше площада и се захващаше с читалищната дейност. Беше председател, беше режисьор на няколко театрални и оперетни постановки, беше организатор на концерти и спектакли. С каквото и да се захванеше, вършеше всичко с жар, всеотдайно, вдъхновено. Беше неуморим.

 

СТРАННО прозвучаха думите на един мемоарист от Ловеч, който миналия месец, при представянето на първата си книга, нарече Петко Съйчевски дерибей. Този мемоарист, който, както се казва, не е положил една тухла за развитието на Троян, може безкрай да споделя спомените си за изядените със свои приятели печени агнета, но няма основание да изразява подобни оценки за хора като Съйчевски, които са посветили десетилетия за изграждането на родния край.

 

А КОЛКО ИДЕИ на Петко останаха нереализирани! От Музея, по левия бряг на река Бели Осъм, трябваше да се оформи функционираща троянска възрожденска чаршия, така както би изглеждала през 19-ти и началото на 20-ти век. С работилниците и дюкяните, с архитектурата на онова време, с всичко, което би ни пренесло десетилетия назад във времето. С изграждането на съвременна сграда непосредствено до пешеходния мост тази идея беше погребана завинаги. Съйчевски, Ганко Цанов и позабравеният архитект Пенков бяха подготвили първите чертежи и макети за изграждането на занаятчийско селище край Троян. По своя замисъл това селище щеше да бъде действащо, а по своята оригиналност и многообразие далеч надминаваше известния „Етър” край Габрово. Днес градът ни се стреми да се утвърждава като туристически център. Освен с Музея и Художествената галерия ние обаче няма с какво да впечатлим своите гости. Представете си огромния интерес, който можеха да породят споменатите две атракции - занаятчийската чаршия и занаятчийското селище.

 

ВСЕКИ ДНЕС може да прецени колко далеч напред се е мислело по времето на Петко Съйчевски, какви амбиции е имало, с какъв заряд се е работело. Още тогава Троян заслужено получи признанието да се нарича крепост на българщината и център на народните художествени занаяти. Ядрото на този център безспорно беше Петко. Такива като него не се раждат всеки ден. А са толкова нужни. Особено в мъртви години като сегашните. Да дадат идея, да разпалят ентусиазъм, да възпламенят искри, да заблъскат безмилостно стената на уж невъзможното и да го превърнат в реалност. Така, както правеше Съйчевски!