Дойде то на света слабо, болнаво. Съседките, които се бяха събрали при леглото на родилката, клатеха глава и над майката, и над детето. Шимоновица, жената на ковача, най-умната от всички, почна да раздумва болната:

- Я чакай - каза - свещица да ти запаля. Май че няма да те бъде вече, съседке, пътница си за оня свят, ами да пратим за свещеника, да си изповядаш греховете.

 

- Па и детето трябва веднага да кръстим - каза друга; - то и свещеника няма да дочака, но поне да не вампиряса.

 

Каза това, запали свещ, после взе детето и като го напръска с вода, та то почна да си свива очичките, добави:

 

- Кръщавам те в името на отеца и сина и светаго духа и ти давам име Ян; а сега, душо християнска, иди, откъдето си дошла. Амин!

 

Но християнската душа съвсем нямаше желание да се върне там, откъдето бе дошла, и да напусне мършавото тяло. Напротив - почна да рита, доколкото й стигаха сили, с краката на това тяло и да плаче, но така слабо и жаловито, че: "Иди го разбери коте ли е, какво е! " - както казваха съседките.

 

Изпратиха да повикат свещеника. Той дойде, свърши си работата и замина. Болната се посъвзе. След седмица стана на крака. Момченцето едва "пъхаше", но все пак пъхаше. Чак на четвъртата пролет кукувицата му изкука болестта, та се оправи и криво-ляво стигна до десетата си година...