"158 удара в минута" е история за ускорения пулс, стъпките по облаците и морските възли в корема. За разговорите до пет сутринта, които засищат всички сетива. За изникващите от изневиделица летни гръмотевични бури, помитащи всичко по пътя си. И най-вече за онези моменти на съвършенство, когато човек не би променил дори една молекула около себе си.

В училище ни учат, че дезоксиаденозилхидроксокобаламин е витамин Б12, как вторият закон на термодинамиката грубо казано гласи, че ако отвориш прозореца през зимата, не влиза студ, а излиза топлина, и най-вече, че ако класната не е в добро настроение, и целият клас няма да бъде в добро настроение, но никой не се е сетил да добави урок, че когато водиш някого по любимите си места, ще ви станат общи. Хиляди пъти беше тичал в онази гора, а след три разходки с нея му ухаеше повече на парфюма ѝ, отколкото на каквото и да е друго. Храната нямаше вкус, или поне така предполагаше, тъй като разполагаше с апетита на мраморна статуя. Сънят го навестяваше за по няколко часа, и то колкото да го изтощи допълнително. Така е, когато душата страда, попарата я сърба тялото, правейки любовната абстиненция не по-малко страшна от всяка друга. Часът беше 08:43, а събраният от предната вечер куфар го чакаше до вратата. Едва когато го взе в ръка, осъзна, че ще се налага да го мъкне по този начин навсякъде, правейки го твърде непрактичен за пътешествие. Набързо премести всичко в удобна раница и я метна на гръб. Беше си купил билет за влака до Белград, откъдето нямаше представа накъде възнамерява да поеме. Може би към забутано селце в подножието на Алпите, където да намери мили възрастни хора, на които да помага в замяна на топла храна и покрив над главата. Живот като пастир на лилави крави. Защо не?