Андрей Гуляшки - това е авторът на криминалната история "Убийството на улица "Чехов". Не бях чувала името му никога, затова веднага, щом книгата му се "изпречи пред очите ми", аз я взех. В началото дори си мислех, че това е руски писател (мисля си, че заради фамилията се подведох). Оказа се българин и то доста известен в годините на соца у нас.

След бързата справка за автора и времената, в които е творил, неволно в съзнанието ми се оформи и предварително мнение какво ще срещна измежду страниците. Очаквах пропаганда - силна и неприкрита партийна пропаганда. Имаше обаче и едно дребно зрънце на съмнение, подхранвано от жанра. Трудничко е да вмъкнеш партийна пропаганда в криминален роман. Та нали ще се говори за убийство - дори заглавието го показва. Къде ще да е била партията щом някой злощастен другар е паднал убит? Не е ли партийно неудобно да се внушават подобни неща? Как Партията го е допуснала изобщо?

Ей такива въпроси се въртяха в главата ми, докато четях първите две трети от романа. Сюжет, по нищо неразличаващ се от класическите криминални романи. Дори "уникалният" детективски метод на свръхследователя контраразузнавач Авакум Захов (главният герой във всички романи на А. Гуляшки) копира почти напълно дедуктивния подход на Шерлок Холмс. И суперкачеството му на перфектен наблюдател е абсолютно същото. Няма да преувелича, ако кажа, че през цялото време имах усещането, че чета някоя от историите на Артър Конан Дойл с единствената разлика, че имената на героите са български и действието се развива в София.

Трябва да призная също така, че Гуляшки умее да запрати читателя дълбоко в социалистическата действителност - сред панелните блокове, чиито обитатели отговарят на обръщенията "другарю" и "другарко", пушат цигари без филтър и пазаруват в унимага. Сред "низките" страсти на редовия "другар" - онзи, който поддържа незаконни сексуални връзки. Онзи, който мечтае да се издигне, за да може жена му да летува коляно о коляно с жените на високопоставените. И онзи, който се чуди как да "вкара" сина си в най-елитната гимназия. Както и сред представителите на столичната бохема, които са затънали до гуша в дългове, но въпреки това не пият и не пушат нищо, което не е внос. Озоваваме се и сред "книжните плъхове" - праволинейните научни работници в държавните "люпилни" (институтите) за иновации, където животът е наука, наука и... пак наука.

И така, докато аз се дивях (а на моменти искрено забавлявах) на тогавашните нрави и на бита, страниците отлитаха една след друга. Нямаше и следа от пропаганда, но също така нямаше и изгледи престъплението да бъде разкрито. Току да си кажа, че съм прибързала със заключенията, и "чудото" се случи. Убиецът бе разкрит. Но как мислите стана това? ! По метода на изключването, според който няма как в социалистическото сговорно общество другар да убие другаря си заради материална изгода или слава. Не, това, драги читателю, се случва само в капиталистическите общества. В соца убийствата стават случайно и то от тривиални подбуди. Като например да те унижат с публично порицание и да те заплашат с дисциплинарно уволнение. И всичко това, представете си, заради някакви си 20 стотинки. Как да не хванеш ножа и да заколиш "виновника", а? !

И накрая: Да прочетеш нещо от Андрей Гуляшки не е загуба на време. Ако не друго, книгите му са много приятен начин за надникване в нашето не толкова далечно минало. Историята се разказва от различни лица, което представя случката, пречупена през няколко лични гледни точки, и доста разчупва наратива, без обаче читателят да губи връзката между отделните части и без да се затруднява да проследи сюжета. Този подход значително отличава стила на Гуляшки от този на А. К. Дойл. А и по този начин на читателя не се предоставя шанс да отгатне кой е убиецът. Неизвестността е чак до края.