Отлично запазена книга.

 

Честността в един безчестен свят

За седемнадесетгодишния Брехт и един негов съученик преминаването в по-горния клас на Аугсбургската градска гимназия зависи от бележките на класните им работи по френски и латински. Френският на Брехт е толкова лош, колкото и латинският на другаря му, тъй че и двете тетрадки се връщат нашарени с червено мастило и с акуратно изписани слаби оценки. Приятелят на Брехт се опитва да спаси положението, изтрива няколко от поправените грешки и протестира пред учителя по латински, че го е ощетил и му е написал по-лоша оценка, отколкото трябва. Учителят поглежда листовете срещу светлината, открива изтритите места и хитростта на момчето е разобличена. Брехт използува по-остроумна тактика - с червено мастило прибавя поправки там, където няма никакви грешки. После отива при учителя по френски и най-смирено му обръща внимание, че някои от подчертаните грешки всъщност не са грешки. Учителят е смутен, решава, че от разсеяност е поправил верни места, извинява се на ученика и написва под класната му работа по-висока оценка. Така Брехт успява да завърши гимназия, но преди това превъзмогва още едно премеждие.

 

Годината е 1915, бушува Първата световна война. Това е времето, когато германският шовинизъм празнува най-сладките си оргии. В час по литература на учениците е зададено да напишат съчинение върху стих от Хораций, който гласи: "Сладко и почтено е да се умре за отечеството." В тетрадката си Брехт написва следното:

 

"На тази древна сентенция можем да гледаме само като на зле скалъпена пропаганда. Раздялата с живота е винаги трудна - както в леглото, така и на бойното поле - особено за един млад човек в разцвета на годините си. Само празноглавци могат в суетността си да стигнат дотам, че да приказват за лекия и приятен скок през тъмните двери на небитието..."

 

Единствено намесата на учителя спасява гимназиста от изключване - обявява го за душевно болен...

 

Въпреки отвращението си от насилието, кръвта и смъртта, в края на войната младият Брехт е мобилизиран - като санитар в полеви лазарет ампутира крайници, опознава последиците от задушаванията с отровни газове, пише стихове...

 

Истинският му творчески път започва с поражението на Германия. Окъсан, гладен, напуснал семейството си на фабрикант, понесъл в себе си "студа на горите", той става дете на улицата и се препитава като естраден изпълнител в литературното кабаре на мюнхенския комик Карл Валентин. Все още никому неизвестен, скрит зад стоманените рамки на евтините си очила, поетът пее собствените си балади - сред тях и прочутата по-късно "Легенда за мъртвия войник", - а мишите му очи пронизват момичетата в тъмнината. Приятелите му от ония години го описват като човек, съставен от огън и лед, пълен с противоречия и странности - самотен, почти неспособен на по-дълбоки чувства към близки хора и въпреки това постоянно заобиколен от приятели, почитатели, сътрудници: неотразим Дон Жуан на нощните заведения и в същото време страстен пуритан, враг на чувствените радости; с грозна и занемарена външност и все пак извънредно привлекателен за всички; болезнено чувствителен, мил и учтив към едни, но невъздържан и непоносимо груб към други... Ето как Лион Фойхтвангер си спомня за първата си среща с двадесетгодишния Брехт:

 

"В края на 1918 година, малко след избухването на така наречената Германска революция, в дома ми в Мюнхен дойде някакъв млад човек - мършав, небръснат и одърпан. Не можеше да си намери място, говореше швабско наречие, беше написал пиеса, казваше се Бертолт Брехт. Лицата в пиесата говореха свръхмодерен език - див и мощен, пълен с цвят и сила, почерпан не от книгите, а изтръгнат направо от устата на живота..."

 

Пиесата се нарича "Ваал". Героят и е "прокълнат поет" от рода на Брехтовите младежки идоли Вийон, Верлен и Рембо. Той е изпълнен с погнуса и гордо презрение към заобикалящия го убог свят, отвращава се от писателите, продали се евтино на еснафите. Ваал изтръпва пред кухите фрази за отечество, национални идеали, прогрес и благоденствие. Но той се изправя пред безответния въпрос за смисъла на живота, за стойността на морала. След дълга поредица от изстъпления, след като убива най-добрия си приятел, Ваал остава напълно сам, напуснат от всички, и умира безпомощен и жалък - той никога не разбира какви качества е притежавал и как е трябвало да ги осъществи.

 

Защо е цялото това напрежение и усилие на живота? Не е ли все едно как ще свършим - краят нали е един? Човекът е чужденец в този свят, страданията му не струват пукнат грош - нима не е обречен да си задава въпроси, на които няма отговор? Нима животът не е само театрална сцена, където човекът престоява известно време - без смисъл, без цел? Не е ли съществуването просто досадна привичка без трайно значение?

 

Това са Сизифовите въпроси, които измъчват поета Ваал, измъчват поета Брехт, измъчват цяло едно поколение, преживяло ужаса на непозната дотогава война, лишено от надежди и нравствени устои.

 

Това е времето, когато Брехт създава и ранните си разкази. В тях намират израз същите парливи проблеми на епохата, отекват същите гласове на покруса и обезвереност поради неспособността на човека да живее в мир и съгласие със себеподобните си. Както в лириката си, така и в кратката си проза Брехт се обръща към няколко основни теми. Една от тях е войната като безсмислена и зловеща машина за унищожение преди всичко на човешкото в човека. Това е идеята на разказа "Фелдфебелът" (1921). Друга тема за младия писател е следвоенната криминалност, асоциалното поведение, необузданата сексуалност като компенсация на чувството за излишност в този свят. Тези мотиви прозвучават в разказите "Яванецът Майер" (1921) и "Един подъл тип" (1922). А в разказите "Отговорът" (1924) и "Изповед на един дог" (1925) вече се набелязва темата за съдбата на най-низшата социална прослойка, която само няколко години по-късно ще триумфира на сцената в прочутата "Опера за три гроша". Но разказвачът Брехт се обръща и към миналото, за да може по "отчужден" начин да представи проблемите на настоящето - "Смъртта на Чезаре Малатеста" (1924). Този метод писателят ще използува десетилетие и половина след това, за да създаде своите белетристични шедьоври.

 

През 1924 година видният режисьор Макс Райнхард поканва Бертолт Брехт да стане драматург на берлинския "Дойчес театър". Той вече е поставил в мюнхенския "Камершпил" драмата си "Барабани в нощта" (1922), която му е донесла литературната награда "Хайнрих фон Клайст". Във фоайетата и салона на театъра са висели табла с надписи: "Не се пулете тъй романтично! " В Берлин Брехт започва съвместна работа с режисьорите Ервин Пискатор и Леополд Йеснер. Там открива и истинската си житейска спътница - актрисата Хелене Вайгел. В тези години той подготвя основите на своя "епически театър", който изисква от зрителите да не оставят ума си "на гардероба", а да мислят критично върху спектакъла. По-късно Брехт ще нарече тази форма "диалектически театър", тоест театър, в който се показва обратната страна на живота, за да се прозре истината за човешкия път във времето. Постепенно въпросът "Какво става? " се заменя от въпроса "Защо става? "...

 

Настъпват годините на зрелостта.