Завършил е "Финансово дело". Журналист с дългогодишна практика, работи и като коректор, редактор, главен редактор, библиотекар, книговодител, както и в българската легация в Токио. Плодовит писател в редица жанрове, автор на романи, пътеписи, очерци, фейлетони, разкази, приказки, стихове, статии, както и на литературни изследвания.

Сред многобройните му заглавия са сборниците "Синята хризантема" (първата родна фантастична книга), "Игра на сенките", "Къщата при последния фенер", "Автомати", "Дамата с рентгеновите очи", романът "Сърцето в картонената кутия" (в съавторство с Константин Константинов). Член е на литературния кръг "Стрелец" в периода 1925 - 1927 г.

Превежда Андерсеновите приказки, романите на Густав Майринк "Голем" (1926) и "Белият доминиканец" (1930), "Хиляда и една нощ" (1957), "Приказки на Шехеразада" (1959, 1961, 1963, 1972, 1976) и др.

Учил различни специалности, с разнородни интереси, добил разностранна култура, Минков е сред най-ерудираните български писатели. Неговото творчество не е особено богато като обем, но е богато на идеи.

Първата си белетристична творба, фейлетона "Биномът на Нютон", Светослав Минков публикува в списание Българан през 1920 г. Следи списание "Везни" на Гео Милев, с когото се свързва лично. От Мюнхен донася на главния редактор "хулиганските елегии" на Николай Марангозов. Чете и се сближава с Христо Смирненски и заедно издават "Календар Българан" за 1922 г.

Ранното му творчество се характеризира с подчертан интерес към страшното, демоничното, призрачното. В неговите разкази смъртта е вездесъща сила, а животът е само "игра на сенките", както е и заглавието на един от неговите сборници. Героите на тези творби са обитатели на странни хотели, домове, гробища. Чрез "страшните" места и демоничните опасности писателят се стреми да внуши идеята за преходността на съществуването, за липсата на истински смислени основания в делника. Героите са движени от неосъзнаваните импулси на психиката, техният душевен живот е подвластен на странни желания и видения. До голяма степен те са рожби на предварително изградена авторска теза. Неслучайно интересът към тези герои и сюжети, почерпени главно от чужди автори, бързо секва.

Към края на 1920-те години Минков се преориентира към по-друг вид разкази. Изоставя своите ранни "страшни" творби, започва да иронизира демоничните герои и сюжети. Показателен за това е разказът "Къщата при последния фенер", където е развенчан митът за призраците. Погледът на учения е прогонил и последния призрак от този свят.

В сборниците си от този най-продуктивен творчески период писателят се утвърждава като изобразител на един механизиран, лишен от духовност живот. Като символ на този живот Минков най-често използва Америка и американската действителност. Човекът тук е станал послушно оръдие на силите на техниката и научните открития, той не притежава собствената духовна същност. Тази авторова позиция обяснява защо един от сборниците се нарича "Автомати".

В друга част от разказите си от 1930-те години Минков изследва човешкото всекидневие. Той се интересува от скуката в по-широк план - като невъзможност да се изживее смислено животът. Там следва голямата традиция на европейската литература - темата за така наречения малък човек. Това е обикновеният, неизвестен човек, който е изцяло зависим от прищевките на действителността. Лишен от каквато и да е творческа енергия, той доживява дните си в безсмислени занимания в безсмисления делник.

Издателство
Български писател
Град на издаване
София
Година
1976 г.
Език
Български
Страници
500
Корици
Твърди
Поредици и библиотеки
Български писатели
Категория
Българска проза