Там, където изплува “Полунощният час”, се дочува ехото на “Полунощният вой”.
Плавни линии и фигури сякаш очертават препускащи коне. Изпод перото
бликат мисли и вълнения. Разговорите от шепот се извисяват в кресчендо.
Недалеч мълви напевно желанието на Ноктюрно, превъплътила Музиката в
дебрите си. Библиотеката все още пази в себе си ритъма на Езика, но е
още по-самотна, сякаш е останала единствена от вида си, тъй като
всичките ѝ роднини са погубени или пък са врагове, а понякога и двете
едновременно. Само Изкуство не успява да се въплъти отново, повалена във
войната на Древните сили.

Твърде скоро е. Войната е спечелена, а Полунощният час е създаден, за
да има убежище за Нощния народ. Ала магията сякаш чезне. И едно
заклинание се пропуква…

Мигар Емили и джобното ѝ таралежче са изгубени? Или в дебрите на
тишината плавно изплува осъзнаването, че може и да има нещо, което тя не
знае, че знае? В главата ѝ препускат мисли – ще трябва да опази Великия
механизъм, макар в потайна доба да я дебнат духове и сенки. А думите ѝ
сякаш са заглушени от надигащ се вой – първо я застига познат глас, а
после се присъединява хор от приказни герои. И ето че след миг те вият
като един. Не е сама. Ясният глас на майка ѝ също се включва, а сетне и
на Мами.

“Полунощният вой” на клана се обединява, чист и звънлив като църковни
камбани. Емили отново усеща късмета си. И сега вече не е кладенец, а
река, порой, потоп, който едва смогва да насочва. Поема в себе си целия
живачен прилив и се моли да се окаже достатъчно силна. Кланът вие през
бурята, а тя изцежда и последната блестяща капка живачен късмет към този
единствен момент във времето, който трябва да им донесе успех!

Бенджамин Рийд и Лора Триндър никога не спират да говорят, да пишат и
да творят и в момента са се заели да превърнат тази история във филм.
Тя със сигурност е най-добрият филм, който предстои да прочетем! Една
забавна и остроумна, емоционална и вълнуваща история.