Седели веднъж петима златотърсачи край огъня в гората. Четиримата били възрастни, а петият момченце. На около осем години, не повече.

Федюнка го викали.

Отдавна било време за лягане, но те се били увлекли в разговор. Между тях, знаеш, имало един старец. Дядо Ефим. От малък се занимавал с добиване на злато. Какво ли не бил преживял! Той разказвал, а златотърсачите слушали.

Бащата на Федюнка вече няколко пъти му казвал:

- Тюнша, да беше си легнал!

На момчето му се искало да слуша.

- Почакай, татенце! Още мъничко ще постоя.

Така... Свършил дядо Ефим разказа си. На мястото на огъня останали само въглени, а златотърсачите все седят и в тези въглени гледат.

 

Изведнъж от самата им среда изскочило едно малко момиченце. Като кукличка, но живо. Косиците му червеникави, сукманчето синичко, в ръката му кърпичка, и тя синя. Огледало се момиченцето с весели очички, усмихнало се, сложило ръце на кръста, махнало с кърпичката и почнало да играе. Толкова леко и кръшно играело, че с думи не може да се опише. Златотърсачите затаили дъх. Гледат - не могат да се нагледат, и мълчат, сякаш са се замислили.

 

Момиченцето отначало правело кръгове по въглените, после, види се, му станало тясно и взело да ги разширява. Златотърсачите се отдръпват, място му отварят, а момиченцето, като направи кръг, и порасне мъничко. Златотърсачите пак се отдръпват. То пак направи кръг и порасне мъничко. Когато златотърсачите се отдръпнали доста далеко, момиченцето почнало да обикаля около всеки един от тях. После се завъртяло в кръг около всички, а на ръст станало колкото Федюнка. Спряло се до един голям бор, тропнало с краченце, усмихнало се, махнало с кърпичката и свирнало:

- Фи-т-т! Й-ю-ю-у...