Алипия Влайков е роден през 1856 г. в Пирдоп. Носи това не особено популярнo име, тъй като родителите му до неговото раждане са губили децата си, а са вярвали, че св. Алипия като закрилник на децата, ще помогне за оцеляване на новороденото. Завършва трикласното възрожденско училище в града. Едва 16-годишен започва работа като учител-ученик (стажант-учител) с известни прекъсвания до 1884 г. в Пирдоп и Златица:
„Хубави години прекарах с учителството. Не се посрамих. Едно само ми е пречило: все се считах неподготвен; все си жалех, че съм без образование; все се срамувах от по-учените и се стеснявах; все се унижавах пред тях.“
Именно това притеснение от невисоката му образованост го мотивира и сам научава перфектно турски книжовен език, френски и сръбски. Ориентира се към чиновническо поприще, защото разбира, че там би могъл да развива способностите си и да бъде по-полезен на младата българска държава. Работи като писар при мирови съдия, секретар на митница, началник на митница, акцизен надзирател, митнически ревизор, главен секретар на Министерство на финансите. Поощрен от високата оценка на началниците си, а и от увереността в собствените възможности Влайков публикува в списание „Читалище“, вестниците „Стара планина“, „Народни права“, „Свобода“ и други издания свои статии и коментари по важни законопроекти, разкрити корупционни практики и данъчни тежести.
В немалкото страници на „Спомените“ Алипия недвусмислено изтъква своята неподкупност, честност, вярната и безкористна служба на Отечеството, но не звучи като самоизтъкване, а като добър пример за подражание. Само на две-три места сме допуснати и до по-финото духовно поле на мемоариста.
Разказвайки ни за един също толкова изряден свой колега, Алипия споменава: „За всичко обичаше да приказва, но не и за литература, училища, просвета, интелигентност.“
При друг случай доверява: „... дебелак в отношенията си, неподвижен, малограмотен, опърничав, неспособен, див.“
Въпреки нелюбезните определения, трябва да сме сигурни, че мемоаристът полага необходимите усилия да насърчи колегата си към самообразоване и по-високи интелектуални стремления, без да проявява високомерие и излишна дидактичност. Алипия не описва батални сцени от Сръбско-българската война, а свое преживяване: „На 14 същия месец (ноември – б. а.) заминах с пушката, револвера, патрондаша и раницата пеша за Цариброд. Преспах в Сливница. През нощта падаха звездите. Великолепно зрелище бе. Изглеждаше, че като рядък дъжд падаха постоянно по няколко звезди от целия небосвод.“
Малко известна е обществената и благотворителна активност на Алипия Влайков – член е на управителния съвет на кооперация „Братски труд“, подпомага финансово дейността на Затвора за малолетни престъпници, Червения кръст, активно се включва в дружеството за снабдяване на Пирдоп с електрическо осветление, дарява средства за безплатни ученически трапезарии и въздържателни дружества. Спомоществовател е на фонда на Пирдопската гимназия за закупуване на учебници за бедни деца, дарява средства и на туристическото дружество в родния си град. Дава и немалки суми на свои съграждани, търси им работа, напътства ги в професионалния им път. Не на последно място – съзнавайки добре, че младата българска държава ще има нужда от знаещи и можещи хора, Алипия Влайков финансово подпомага обучението на 9 години по-младия си брат Тодор в София и по-късно в Императорския университет в Москва. Най-голямото му дарение са 200 000 лева през 1933 г., които анонимно предоставя за изграждането на Църковен дом за бездомни и бедни старци при църквата „Успение на Пресвет Богородица“ в гр. Пирдоп, където и сега на видно място стои портретът на Алипия и Неделя Влайкови. Днес старопиталището е приютило трийсетина незрящи хора от цяла България. За да разберем къде са корените на добротворството на пирдопчанина, ще цитирам написаното от сина му Личо, формулирано като „принципите на Алипия“:
1) Като религиозен, той живееше с принципите на Евангелието и християнската религия – прави добро и никому зло. Не търси вината в другиго, а в себе си, ако не те обичат или уважават. Уважавай мнението на другите, макар и да не си съгласен с него. Преди да кажеш дума или направиш нещо – обмисли последствията, да не сгрешиш и се разкайваш. Бъди честен и справедлив в мислите и делата си, както в себе си, така и към хората и в служебните си или частни (към хората) задължения.
2) Като финансист. В живота си той живееше „със сметка“ – винаги да харчи по-малко от приходите си, т.е. да пести за „черни дни“ и да може да помага на хората.
3) Като общественик-политик нямаше влечение, макар да имаше симпатии към някои партии с буржоазно-демократически програми като Демократическата на Малинов, а после радикалната на Найчо Цанов–Тодор Влайков, в която, може би, е членувал и гласувал.
Дали заради присъщото си чувство за историчност, или пък от младежко любопитство, или пък от естествено влечение към интелектуален труд Алипия Влайков започва да записва турските думи, които използват пирдопчани в общуването на двата етноса, и които съвсем естествено навлизат в ежедневна употреба. Имаме усещането, че този словник е предназначен за бъдните поколения. Алипия с вроденото си чувство на хронист вероятно е предполагал, че с изселването на турското население ще се забравят и изгубят думите и изразите, езикът, на който са общували миналите поколения.
Учителската кариера на Алипия Влайков започва през 1872 г. и продължава до 1884 г. В тези години Влайков се е сблъсквал с билингвизма на българското население – общуването с властите, със съседите от другия етнос е ставало на турски език. Не са съществували български аналози на термините за позициите в административната власт и военните структури (това е и една от причините след 1878 г. турцизмите да бъдат заменени с русизми). Поради многовековния застой в развитието на българския език съвсем естествено навлизат в ежедневна употреба турски думи и изрази, дори и при контактите на етническите българи. И досега използваме част от тези думи с поизменен смисъл, придобили дори друго звучене, но трябва да признаем, че те придават цвят на речта ни, а понякога дори нямаме точен аналог в българския език.
Безспорно, посланието, което носи „Речникът на употребляваните в Пирдопския говор турски думи до 1885 година“, има свое място в изграждането на образа на българина от края на ХІХ век и ще предизвика интереса не само на специалистите, но и на българската културна публика.