Без забележки, отлично състояние.

Ъптон Синклер е роден в Балтимор, Мериленд. Десет години след раждането му семейството се премества в Ню Йорк. Бащата е алкохолик и човек на живота, майката - пълна негова противоположност - притеснителна, мрази алкохола, не пие дори чай и кафе. Животът им е труден и несигурен. Подрастващият Синклер намира утешение в книгите. Започва да пише още на 15-годишна възраст. С писане на хумористични и публицистични материали сам се издържа в Ню Йорк Колидж. През 1897 г. влиза в Колумбийския университет, като всяка седмица пише по една новела за различни младежки списания. "Имах две секретарки на пълно работно време. Единият ден им диктувах, на другия ги оставях да препишат стенографските си записки", разказва по-късно Синклер. По същото време учи френски език самостоятелно и само след шест седмици започва да чете френски автори в оригинал. Продуктивността на Синклер е голяма през целия му живот - публикувал е почти 100 книги.

"Град Педро се намираше досам планинския масив, едно безредие от магазини и пивници, от което се разклоняваха нагоре по каньоните голям брой железопътни линии, обслужващи каменовъглените мини. През седмицата градът спеше спокойно, но съботните вечери, когато миньорите идваха долу на тълпи, а скотовъдците пристигаха на коне и в автомобили, той се пробуждаше и в него закипяваше живот.

Един ден в края на юни на гарата слезе от влака младеж на около двайсет години с чувствителна физиономия и кестенява, леко къдрава коса. Той носеше протрит и поизбелял костюм, купен в един квартал на родния му град, където евреите въртяха амбулантна търговия по тротоарите; отдолу се показваше изпоцапана синя риза без връзка, а краката му бяха обути в чифт тежки, доста поизносени обувки. На гърба му висяха, привързани с ремъци, бельо и едно одеяло. По джобовете си беше напъхал разни неща - гребен, четка за зъби и малко джобно огледало.

Докато беше във вагона за пушачи, младежът се вслушваше в приказките на миньорите и се стремеше да запомни тяхното произношение. Когато слезе от влака, повървя покрай линията, отърка ръцете си в сажди и леко ги размаза по лицето си. След като провери резултата в огледалото, младежът закрачи по главната улица на Педро, избра едно дюкянче за тютюн и влезе. С възможно най-грубия тон се обърна към собственичката:

- Можеш ли ми каза как да стигна до мината "Пайн крийк"?

Жената го погледна бегло, без никакво подозрение, и даде исканите сведения. Младежът взе трамвая и слезе в подножието на каньона Пайн крийк, откъдето трябваше да бъхти нагоре тринайсет мили. Денят беше слънчев, небето кристално ясно, а планинският въздух освежителен. Младежът изглеждаше щастлив, и докато крачеше по пътя, запя дълга песен:

"Старият Цар Въглен бе веселяк голям,

Издигна си колеж таз весела душа;

От знания пращеше този негов храм -

За тебе и за мен да викнеме ура!

О, Лиза-Ана, ела излез с мен,

Луната грее ярко, навън е като ден;

О, Лиза-Ана, ела, о, Лиза-Ана,

За тебе изпълнявам химна на Хариган!

Върти я с лекота таз весела душа,

върви, върви индустрията, и все върви, върви;

за пълната паница, за своята лула,

върти я той безспирно, върти, върти, върти...

О, Мери-Джейн, ела излез с мен,

Луната грее ярко зад кестените там,

О, Мери-Джейн, не чуваш ли как пея,

За тебе изпълнявам химна на Хариган!

Ура за Царя Въглен, за пълната паница,

за тлъстата кесия и мъдрите слова.

Ура и за лулата, за неговия лицей,

ура за теб, за него, за всички ни ура!

О, Лиза-Ана, ела излез с мен,

Луната грее ярко..."."