Автор: Евгения Марс

Обем: 444 стр.

Размер в мм: 190 х 280

Издател: Колибри

Корица: Мека

Година на издаване: 2021

Състояние: На склад при доставчик

Сборникът „Полувековна България“ излиза в късната пролет на 1929 г., но работата по него трябва да е започнала доста по-рано. Идеята, съставителството, редакцията и организацията по неговото издаване могат да принадлежат единствено на Евгения Марс, защото никой от нейните съвременници не се е похвалил някъде, че е взел участие в подготовката на такова голямо дело. Финансирането на проекта (включително разходите по издаването на сборника) също си е изцяло нейно; не е потърсена помощ от частни дарители или от институции на българската държава. (А и как ще внушиш чувство за гордост, ако поискаш пари от държавата, за да ? направиш подарък?) Тази логика не работи днес, едва ли е работела и през 20-те години на ХХ век, само че Евгения Бончева-Елмазова-Марс иска да мисли в духа на едно отминало време.

Реализацията на сборника „Полувековна България“ е точно онова, което бихме нарекли възрожденско дело. Този сборник наистина е възрожденски по своя патриотичен дух, но и ренесансов в европейския смисъл на думата, защото мисли цялото, т.е. държавата, не като сбор, а като единство на неговите характерни черти. По думите на проф. Милена Кирова днес, 92 години след публикуването на сборника, книжният ни пазар изобилства с всякакви енциклопедични издания: едни върху историята, други върху географията, трети върху културното наследство на България. Нито едно от тях обаче не може да се мери с делото на Евгения Марс:

„И точно в тези условия, когато всеки търси спасението за себе си и така както го вижда възможно, една жена, вече на зряла възраст, извършва дело с духа на Вазовото присъствие, будещо спомена за големите родолюбиви жестове на Българското възраждане. След като усилията ? се превърнат в действителност, съвременниците ще им дадат рядко срещана единодушна оценка: „удивително постижение“, „крупно родолюбиво дело“ и „рядък подвиг“. Не си спомням да има нещо друго, направено в българската култура през 20-те години, посрещнато по толкова еднозначен и всеобщо хвалебствен начин.

Историческата памет обаче може да бъде смайващо къса. Няколко десетилетия по-късно това „удивително постижение“ ще бъде забравено и погребано, „физически“ и духовно, в руините на своето време. Едва днес, след близо век, то най-сетне възкръсва.“

Милена Кирова