ПЪРВО ИЗДАНИЕ , ТИРАЖ - 1000 БРОЯ , ОТЛИЧНО СЪСТОЯНИЕ , НЕПРЕРЯЗАНИ СТРАНИЦИ , ЗАБЕЛЕЖКА ПО КОРИЦАТА . САМОКОВЪ - ЧАМКОРИЯ .

Момчил”, драматична балада в шест картини от К. Н. Петканов, Библиотека „Тракия”, София, 1936 г.

Драматичната балада, в която К. Н. Петканов разгръща пред погледа ни истината и легендата за Момчил войвода, е изпълнена със същата добросъвестност, с която Петканов поднесе на читателите десетина романа.

Кипежът на здрав творчески усет лъха от образите на всички герои, за да създаде от тях пъстра рамка, върху която се изрязва величавата фигура на войводата. Момчил е интересен образ, преди всичко, като исторически свод, под който се разгръщат тревогите и изпитанията на българския народ в навечерието на турското нашествие на Балканите.

Тъкмо тук е заложена психологичната същност на Момчиловия образ и той става средец на драматичното движение, което върху ширика външна багреност се развива в дълбочината на Момчиловата душа. Баладата е повече психологичен портрет на Момчила. Тя по-малко е разрешена с външни драматични ефекти.

Но създадените драматични положения носят познатата Петкановска сръчност да отреже най-интересната порязница от събитието, да даде героя си с най-острата му черта. И затова върху фона на Момчиловото време авторът ни рисува жива, вярна и тежка от истина драма, която и днес с еднаква сила тежи върху народното ни съзнание.

От творческото проникновение на Петканова не се е изплъзнала и друга една крайност на българската душа, характеризирана най-често с три прояви - самоуправство, себичност и завист. Тези прояви са отразени с майсторство в тримата сподвижници на Момчил войвода - юнаците Грую, Ради и Гюро.

Но не са те, които движат драмата, те не са дори и вънкашни ефекти на драматичното действие, което и без това се развива сред тънко почувствувана сценичност - те са отломки от историята на времето, за да може по-ярко да изгрее над тях благородната душа на Момчила и да уяснят образа на Милица и прекрасния образ на Момчиловата сестра Ангелина.

Със своята нежност и драматична свежест, образът на Ангелина гали цялата балада и в шепота на звучния, разцъфтял от багри Петкановски език, нейният поплак по смъртта на Момчила е наистина най-чистата сълза над всички люде на великото героично време. Ала то е отбелязано и с ново домогване в пределите на българската историчност, което Петканов за първи път вглъбява в нашата книжнина.

Макар стремежът към морето да се явява твърде рано като задача на древната българска държава, тоя стремеж малко е прониквал в литературата ни, особено в художествената. Петканов за първи път го издига като двигател на драматично действие, из което изпъква Момчиловото време.

Навсякъде в драматичната балада, където тоя стремеж изплува в съзнанието на Момчил воевода - той е единственият носител на тая идея - Петканов е успял да ни даде в хубави багри психологичните и социални подбуди на тоя стремеж.

Пътят към морето за Момчил воевода е единственият възможен път към народно добруване и тоя предан християнин и далновиден държавовед напряга всички сили, за да затопи върха на своя меч в сините води на морето, за да пази родината си от нашествието на Юмера, в онези тежки дни, когато България е над пропаст.

Под свода на това време Петканов издига светлия образ на Момчил войвода, за да събуди борческа воля, вяра и чувството на пробудена народна гордост.