„Кой е виновен, че светът не е такъв, какъвто сме си мислели, и че се управлява от сили, които не познаваме?“, ето на какъв въпрос се стреми да отговори Александър Григоренко, писател, който с „Илгет“ дръзва да върне епоса при съвременните литературни жанрове и веднага го обогатява с традиционните епични драми: борбата със съдбата, борбата с боговете, борбата със самия себе си.
Пред нас се разкрива рядък екзотичен свят: животът на северните народи с техните митове и обичаи, със свръхестественото сливане с природата, с история, която звучи като легенда и която в началото на XIII век е белязана от нашествието на Златната орда чак до северното поречие на Енисей в Сибир, за пръв път описано в художествената литература.
Историята на Илгет, подхвърленото дете, което съдбата подлага на какви ли не изпитания, за да го въздигне до предводител и военачалник, тръгнал да отмъщава за своя брат и за погубената си любов, и после пак да го обрече на робство, звучи мощно като притча, с която ни е трудно да се отъждествим в нашето повърхностно, малодушно и цинично време.
Но колкото и далеч във времето да е приказната причудлива одисея на Илгет, и ние като него живеем с усещането, че „целият свят е като селище на лош стопанин — всичко е разхвърляно, мрежите му са прокъсани, кучетата му са крастави, оръжието му е непочистено… И умират не онези, които трябва да умрат“. И ние се опитваме да открием своето място под слънцето, да осмислим вечната си самота и в тази самота да намерим сили.