Накратко това е историята както на Пепиниерата, така и на Княжеската градина. Пепиниери навремето наричали разсадниците. В Пловдив разсадникът бил устроен още през 80-те години на 19 в. Пак тогава се появява и Княжеската градина. По това време градът нямал нито една свястна улица, нито канализация, нито обществени сгради, а водата за пиене се загребвала направо от Марица. Ужасната миризма в централната част на града била указание за чужденците, че Пловдив няма и обществени тоалетни. Изглеждало пълно безумие на този фон да се мисли за модерни паркове и градини, каквито тогава украсявали Европа. Имало обвинения, че се харчат грешни пари. При това парковете не стават за седмица или месец, нужни са години, докато дърветата порастат. През тези години, смятали някога управниците, градът щял да се модернизира, да се разраства. А красивите алеи, цветя и екзотични дървета трябвало да облагородяват душите на пловдивчани и дават указание за посоката на бъдещото развитие.

Пепиниерата била устроена при днешната Сточна гара, Станимашкото шосе, началото на ул. “Богомил” и началото на бул. “Цар Борис III”. Един район от близо 300 декара, който преди това бил блато.

Благодарение усилията на швейцарския градинар Люсиен Шевалас, тресавището се превърнало в райска градина. Израснала красива гора, а нейната сянка започнала да привлича пловдивчани. Лека-полека Пепиниерата се превърнала в място за празнично веселие. Още от ранна пролет към разсадника тръгвали шумни компании, лятно време там винаги било оживено.

Другата, невидимата страна на това дело, била известна само на финансистите. Пепиниерата носела добри доходи. Общинските управи от цяла Южна България идвали в Пловдив да купуват разсад за своите паркове. Дори градинарите на двореца в Евксиновград разчитали на пловдивчани. Това станало само десетина години след създаването на разсадника. Покрай тази годишнина през 1891 г. Пепиниерата била наречена Шеваласов разсадник, по името на своя създател.

Княжеската градина била в другия край на Пловдив при река Марица и паметника на Съединението. И тук Люсиен Шевалас създал приказена парк. Простосмъртните можели да влязат вътре единствено в четвъртък, когато работел пазарът. Тогава любопитните тръгвали по широките алеи, насипани със ситен пясък. Пред тях се отваряли слънчеви поляни, обсипани с цветя. Издигали се стройни дървета, бамбукови храсти. Близо до конака имало палми.

Двете пловдивски забележителности до такава степен омаяли софийските журналисти, че те не скъпели похвалите си. Оказало се, че не е за добро – през 1911 г. държавата зарязала Пепиниерата. През 1914 г. започнало унищожението – едни от дърветата били изсечени, другите – изкоренени.

Приказката за Княжеската градина приключила през 1918 г., когато паркът бил предаден на Земеделското министерство. Веднага била издигната ветеринарна лечебница, а цветните лехи се превърнали в овощен разсадник. След 1919 г. Княжеската градина била парцелирана и разпродадена. Редки цветя и храсти били изтъргувани на безценица. „Тази градина се унищожи с електрическа бързина и редките видове растения бидоха разпродадени за по една чаша ракия.