Автор: Николай П. Тодоров

Обем: 28 стр.

Размер в мм.: 160 х 230

Издател: Унискорп

Корица: Мека

Година на издаване: 2020

Състояние: На склад при доставчик

Малцина са разказвачите, които са грабвали така въображението и слуха. Макар и посветил се на народните приказки сравнително късно, чак в последните години от живота си, Николай П. Тодоров (1907–1988) с необикновен възторг се впуска в това свое призвание, след като вече се е изявявал като журналист, като преводач от руски и френски – спомнете си за „Наследникът от Калкута“ от Роберт Щилмарк.

При все това, като син на Петко Ю. Тодоров и родственик със Стоян Михайловски, народното творчество отдавна се мержелее подобно на нов свят пред неговия духовен хоризонт. Далечната му кръвна връзка с Ангел Каралийчев също се оказва предопределяща. Историята за тяхната съвместна работа отдавна е изгубена и забравена, но една след друга през преломната 1968 г. започват да се появяват небивали книжки с приказки. Самобитността им и пълноводната река на словото, която тече през тях, отново и отново събират хората в едно семейство.

Какво различава неговото дело от например това на други бележити творци като Николай Райнов? В приказките на Николай П. Тодоров времето тече с по-бавен ход, някак меко и плавно. Разказвачът е извърнал поглед от буйните и непримирими години на своята младост, гледа спокойно към живота, някак смирено и с лек присмех. Креслото му често бива отстъпвано на гости като художниците Иван Ненов, Васил Иванов и Павлето… В спомените обаче отново се появяват тютюневите пръсти, лулата или цигарата и пишещата машина, която отказва да замълчи; долавя се спокойният, усърден труд – твърди се, че в такъв момент Хераклит можел да подхвърли: „И тук има богове…“.

Много далеч – отвъд девет реки и морета, през десет планини и полета, та чак в пусти гори Тилилейски – се намирало село Змейково. Както се пее в песента, то било градено „ни на небе, ни на земя – току-така под облака…“.

Човек рядко дохождал до това село, защото се знаело, че там живеят самодиви.

Щом есента започвала да шари шумата, самодивите се прибирали в селото, за да прекарат на топло зимата. Посрещали ги радостно посестримите им – вихрушките и русалийките, които винаги се прибирали преди тях. Всеки дом в селото имал хубава, богата наредба, ала от всички най-богато украсена била къщата на старата самодива Гермеруда. Тя била майка на много от самодивите. Когато се завръщали при нея, те ? разказвали какво са видели и правили по българската земя.

– Харесвам българската земя – казвала Яна самодива. – Тамошният народ много ни тачи. Какви ли не приказки и песни е нагласил за нас – как сме ставали посестрими на добри юнаци, на работливи и мъдри люде. Сега искам да ви разкажа как срещнах Крали Марко – юнак от Прилеп, как с моя помощ той доби нечувана сила и стана побратим на щерка ми Вида.

„На седянка в село Змейково“