ВЪЗМОЖЕН И НУЖЕН ЛИ Е ЕДИН МЕЖДУНАРОДЕН ЕЗИК - Д-р. ИВАН ДИМИТРОВ ШИШМАНОВ . ОТЛИЧНО СЪСТОЯНИЕ , НЕПРЕРЯЗАНИ СТРАНИЦИ . САМОКОВЪ - БОРОВЕЦ . 

Шишманов, Иван Димитров (Свищов, 22.06.1862 – Осло, 22.06.1928). Син на възрожденския книжовник Димитър Шишманов. Учи в родния си град и във Видин (1871–1876). Получава стипендия към Виенското дружество „Напредък“ по предложение на унгарския учен Феликс Каниц и завършва Педагогическото училище във Виена (1876–1882). Учителства в Свищовското мъжко класно училище (1882–1883) и в Първа мъжка софийска гимназия (1883–1884). Следва с държавна стипендия философия в Йена (1884) и в Женева (1885–1886). Слуша лекции по културна история, философия, психология, древноизточни и нови литератури, етнография. През 1885 написва апела на българските студенти в Женева към всички народи да подкрепят Съединението на Източна Румелия с Княжество България. През 1886 в Женева се сближава с украинския публицист Михаил Драгоманов, по-късно се оженва за дъщеря му Лидия Драгоманова. Защитава докторат при проф. Вилхелм Вунд на тема от експерименталната психология (1886–1888). Началник на отделение към Министерството на народното просвещение (1889–1894) и след това негов министър (1903–1907). Напуска по време на университетската криза поради несъгласие с действията на правителството под натиска на двореца. Заминава за Швейцария (1907–1909) и продължава научните си занимания. Пълномощен министър в Украйна при управлението на Павло Скоропадски (1918–1919).

Шишманов е един от основателите на Висшето училище в София (дн. Софийски университет). В началото е извънреден преподавател (1888–1889, 1892–1894), а после – редовен преподавател и професор по всеобща литературна и културна история (1894–1903). След прерастването на Висшето училище в Университет Шишманов става частен хоноруван доцент (1909–1911, 1919–1921), редовен професор и титуляр на Катедрата по сравнителна литературна история в Софийския университет (1911–1918, 1924–1928). Чете лекции по културна история, всеобща история на литературата, история на източните литератури, теория на народната поезия, начало и развитие на литературната история, история на Италианския ренесанс, сравнителна литературна история на западноевропейските литератури – от Средновековието до XVIII в.

Основател и редактор (1889–1902) на „Сборник за народните умотворения, наука и книжнина“ – издание, което има важна роля за развитието и популяризирането на българската наука и култура. Участва в редактирането на сп. „Български преглед“ (1893–1900). През 1921–1923 Шишманов е почетен гост във Фрайбургския университет, където чете лекциите си „Славянският свят“.

Инициатор за основаването на множество важни културни институти – Софийския университет, Народния театър, Художествената академия, Етнографския музей, Музикалното училище в София; организатор на просветни дружества, библиотеки, читалища, изложби и др. Създава училище за слепи (1906). Председател на Учредителния конгрес на Общия читалищен съюз (1911), преизбиран многократно. Усилията му са насочени към нововъведения в образователната система, изпраща в чужбина редица учени, писатели, художници, музиканти, учители. Участва в множество конференции и конгреси, сред които: Международния конгрес по статистика във Виена (1891); Археологическия конгрес в Киев (1899); конференцията в Стокхолм (1917); Първия конгрес на славянските географи и етнографи в Прага (1924); Първия паневропейски конгрес във Виена (1926) и мн. др.

Член на дружеството „Славянска беседа“ (1890), дописен член на Сръбската академия на науките и изкуствата в Белград (1892), член на гръцкото филологическо дружество „Парнас“ (1896), дописен член на Югославската академия на науките и изкуствата в Загреб (1899), на Виенското антропологическо дружество (1900), действителен член на БАН (1902), почетен член на университета в Харков (1907), основател и почетен член на Съюза на българските писатели (1913), действителен член на научното дружество „Шевченко“ в Лвов (1914). Председател на българската секция на Паневропейския съюз и на българската секция на ПЕН-клуба (1926). На конгреса на Международния ПЕН-клуб в Осло (1928) представя идеята на българската интелигенция за мир и културно сътрудничество.

Иван Шишманов е сред най-изявените учени на българската хуманитаристика. Изследователският му поглед е широкообхватен, насочен към литературната история, етнографията, културологията, литературознанието. Използва ценни свидетелства, привлича новооткрити творби и архивни материали и на тази основа за първи път разработва детайлно въпроси, разкриващи генезиса и развитието на отделни явления, тяхното взаимоотношение и закономерност. Централно място в българската хуманитаристика заемат статиите и студиите му по проблемите на фолклора, възрожденската, следосвобожденската и западноевропейската литература. Още 26-годишен Иван Шишманов публикува студията „Значение и задачи на нашата етнография“ (1889), която поставя основите на българската фолклористика заедно със студията му „Песента за „мъртвия брат“ и поезията на балканските народи“ (1896), посветена на възникването и разпространението на баладата. Заниманията му с възрожденската литература осветяват нови неразработени проблеми и засягат възлови въпроси около творчеството на Паисий Хилендарски („Паисий и Русо“, 1890; „Паисий и неговата епоха“, 1914); на Неофит Бозвели („Един непознат труд на Н. Бозвели, неговата цена за историята на нашето възраждане и неговите отношения към „Мати Болгария“, 1901); на Иван Добровски, Константин Фотинов, Георги Раковски, Васил Априлов, Неофит Рилски и др. Приносна в българското литературознание е студията му „Психосоциологичният метод в литературната история (Нужда от една нова наука: литературна социология)“ (1926), в която са изведени психобиографичният метод, социологическите значения на литературноисторическите факти, естетическото въздействие. Като литературен критик Иван Шишманов следи съвременната литература на XX век и пише статии за К. Величков, М. Георгиев, П. Яворов, Елин Пелин, К. Христов и др. Значително научно постижение е излязлата посмъртно книга, редактирана от М. Арнаудов, „Иван Вазов. Спомени и документи“ (1930), в която е използвана методиката на анкетния подход.

През 1892 Иван Шишманов получава Народен орден за гражданска заслуга и през 1897 – орден Св. Сава, III степен.