ПЪРВО ИЗДАНИЕ , ОТЛИЧНО СЪСТОЯНИЕ , НЯКОЛКО МЪРДАЩИ СТРАНИЦИ . САМОКОВЪ - БОРОВЕЦ . 

Страшимиров, Антон Тодоров (Варна, 15.06.1872 – Виена, 7.12.1937). Наследник на голям македонски род от Серско, Антон е роден в семейството на зидар, преселник от с. Баня, Разложко. Брат е на политика Тодор Страшимиров и на Димитър Страшимиров – виден историк, писател, педагог и общественик. Неспокойната му натура и размирният, бунтарски дух, с които ще стане известен като общественик и политически и културен деец, си проличават още в ранните му младини. На 13 години напуска родния си град. Пътува из Добруджа, хваща се на работа по кръчми, кафенета и тютюневи ниви. Работи като словослагател, книговезец, бояджия. Учи до V (сегашен IX) клас в Разград и в Земеделското училище в Садово, което също преждевременно напуска. През 1890–1894 е начален учител в различни села във Варненско и Бургаско. Самообразова си и просвещава и другите. Вдъхновява се от идеите на народничеството и социализма. Редактира в. „Глас от Изток“ в Бургас. През 1895 заминава за Берн, Швейцария, слуша лекции по литература и география, интересува се от философия, запознава се с творчеството на Хенрик Ибсен, Аугуст Стриндберг, Морис Метерлинк. Връща се в България, става гимназиален учител във Видинската гимназия (1898–1899). Там заедно с директора ѝ д-р Захари Димитров, учителя и философа д-р Никола Петков и педагога Велико Петров Гочев редактира литературното и научнопопулярно сп. „Праг“. Учителства в Педагогическото училище в Казанлък, откъдето е уволнен със забрана да практикува професията заради спречкване с кмета. Участва в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански. През 1900 е делегат на Казанлъшкото дружество на Седмия македонски конгрес, а през 1901 – на Осмия македоно-одрински конгрес. Редактира в. „Реформи“, орган на Върховния македоно-одрински комитет, и сп. „Звезда“ в Търново (от кн. 5). Издава сп. „Културно единство“ в Солун и „Наш живот“ в София (от 1901). През 1902 е един от основателите на сп. „Демократически преглед“ и остава негов редактор през първите 2 години. При разкола във Върховния комитет подкрепя крилото на Христо Станишев и Тома Карайовов (в опозиция на това на Стоян Михайловски и генерал Иван Цончев). Пише за легалния орган на ВМОРО в. „Дело“, където сътрудничат и Пейо Яворов (редактор на изданието), Михаил Герджиков, Георги Стаматов и др. Поверени са му 3000 лири от откупа, взет от ВМОРО в аферата „Мис Стоун“ (1901–1902). През 1902 година е народен представител на Младодемократическото крило на Демократическата партия (бъдещата Радикалдемократическа партия) в XII Народно събрание. След убийството на задграничните представители на ВМОРО Иван Гарванов и Борис Сарафов в София  през 1907 Страшимиров е арестуван за кратко по обвинение в съучастие. Депутатската му кариера продължава и още на два пъти (1911 в XV НС и 1929 в XXII НС) е избиран за народен представител. Участва в Балканската война като редник. През Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудничи на в. „Военни известия“ и сп. „Отечество“. След войните редактира списание „Наши дни“, което отразява културния живот в България (1921). Създава и редактира (1922–1923) „Българска общодостъпна библиотека“. Помага на млади писатели, като Христо Ясенов, Марко Марчевски и мн. др. Сближава се с Гео Милев и Георги Шейтанов. След Септемврийското въстание (1923) пише позива си „Клаха народа, както и турчин не го е клал“, превърнал се в емблематичен за събитията: „Нито тези, които погавриха надеждите на народните маси и забегнаха, нито тези, които клаха народа си, както и турчин не го е клал, ­ нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, оставени на произвола пред зима…“ Защитава жертвите на Цанковия терор, основава помощен комитет за подпомагане на сираците. Сътрудничи на лявото Гео-Милево списание „Пламък“, където е и редактор през 1924, но след няколко броя напуска, защото вижда в острата критика на Г. Милев срещу правителството риск за изданието, което впоследствие (през 1925) се потвърждава. След разрива с Гео публикува във в. „Звезда“ и „Новини“. През 1926–1927 редактира в. „Ведрина“. Когато започва нацисткото преследване на евреите в Германия, Страшимиров участва в създаването на Комитет за защита на евреите (заедно с Екатерина Каравелова, Асен Златаров, Петко Стайнов (юриста) и други). Тогавашните в. „Мир“ и „Слово“ публикуват статии срещу Комитета с патоса, че България не е никоя, за да критикува политиката на Велика Германия. На 3 юли 1933 е осуетено събрание, на което лектори са Е. Каравелова и А. Страшимиров. След смъртта на съпругата му Стефка здравето на Страшимиров се влошава. Изпратен е за сърдечна операция във Виена, където умира. Погребан е в София.