12 ГРАФИКИ НА СВЕТЛИН РУСЕВ . ПОЧТИ ОТЛИЧНО СЪСТОЯНИЕ , ТИРАЖ - 2000 БРОЯ . САМОКОВ - БОРОВЕЦ . 

Любомир Спиридонов Левчев е роден на 29.04.1935 г. в гр. Троян. Завършва гимназия в София (1953) и библиотекознание в СУ "Кл. Охридски" (1957). Работи като лит. редактор в Радио София и като гл. редактор на в. "Литературен фронт" (1970-72). Председател е на СБП (1979-88). По-важни книги: "Звездите са мои. Стихотворения" (1957), "Завинаги. Стихотворения" (1960), "Позиция. Стихотворения" (1962), "Но преди да остарея. Стихотворения" (1964), "Пристрастия. Стихотворения" (1966), "Обсерватория. Стихотворения" (1967), "Рецитал. Стихотворения" (1968), "Стрелбище. Стихотворения" (1971; 1974), "Дневник за изгаряне. Стихотворения" (1973; 1975), "Звездопът. Поеми" (1973), "Самосъд. Стихотворения из десет книги" (1975), "Свобода. Стихове" (1975), "Изход. Стихове" (1976), "Поздрав към огъня. Стихове" (1976; 1978), "Откъс. Стихове" (1980), "Заклинания. Стихотворения" (1981), "Самосъд '83. Стихотворения из четиринадесет книги" (1983), "Работническа кръв. Стихотворения" (1984), "Бавен марш и други стихотворения" (1984), "Поетическото изкуство" (1986), "Метроном. Стихове" (1986), "Убий българина. Роман" (1988), "Седмата смърт. Стихове" (1989).

Поетът Любомир Левчев изпрати до редакцията на Епицентър.бг последното си стихотворение, което е посветено на Светлин Русев.

Маестрото напусна този свят на 26 май, само три седмици преди на навърши 85 години, оставяйки след себе си цяла епоха в българското изкуство. Той бе сред малцината в гилдията, еднакво уважаван у нас и в чужбина, творец с изострена чувствителност, борбен дух и неизчерпаем талант. Двамата с Любомир Левчев имаха дългогодишно приятелство, което усттоя на бурите на времето.

ХОРА, РАВНИ НА НЕБЕ 

Любомир Левчев

                       На Светлин Русев

Видях миячите
да мият улицата през нощта.

А през небето гръмотевица предупредителна премина.
Като че ли там горе
някой друг
търкаляше такава макара с маркуч
по някакъв си друг паваж.

И ето че след малко заваля.

Разтекоха се светлините на града,
подобно грим на плачеща жена.

И някаква жена притича през градинката.
И някакъв прозорец се строши със звън...

Но двамата миячи и змията
невъзмутими продължаваха.

Това е работа!
Тя трябва да се свърши!

Макар че и небето е поискало
да мие заедно със тях сега.

Това е работа!
Тя трябва да се свърши!

Валеше дъжд.

И миеха миячите.
Небето пламваше –
ту черно,
ту оранжево.

Почти ритмично.
Като семафор, оставен на „Внимание!”

Така че
и двамата миячи пламваха –
ту черни,
ту оранжеви.

Почти ритмично...
Не съм видял човеци по-небесни
от тези двама възрастни работници,
които продължаваха да мият,
макар че и небето миеше...

Да!

(колкото и рядко да се случва)
човек е равен на небе!