Името на Матвей Вълев (1902-1944) е почти непознато на съвременния български читател. Личността и творчеството на този оригинален автор са слабо известни и на специалистите. Произведенията му не се преиздават, липсват и цялостни изследвания, които да определят мястото му в развоя на българската литература между двете световни войни. Единствената книга, посветена на живота и творчеството на Матвей Вълев, въпреки безспорните й достойнства, е издадена преди повече от четвърт век (Карастоянов 1982). В съвременните истории на литературата ни името му обикновено само бегло се споменава, и то с превес на любопитното и сензационното в биографията му за сметка на аналитичното вглеждане в творбите му. Хората, които все пак знаят за Матвей Вълев и за литературната му дейност, свързват името му главно с Бразилия и с произведенията, създадени вследствие на четиригодишния му престой там (1930-1934 г.). С тях Вълев се включва в южноамериканската тема в българската литература и се нарежда сред имената на Борис Шивачев, Светослав Минков, Тодор П. Ценков, Самуил Стрезов. Но дори и в изследванията, концентрирани изцяло върху южноамериканската тема, той не получава необходимото внимание и творбите му отново остават вън от интересите на интерпретаторите.

Забравата, в която са потънали произведенията на Матвей Вълев днес, е още по-озадачаваща на фона на засиления интерес към българската литература между двете световни войни. В последните години бяха преоценени и реабилитирани много оригинални и талантливи писатели от този период, които по една или друга причина бяха останали в сянка, като Александър Вутимски, Яна Язова, Чавдар Мутафов и споменатия Борис Шивачев например. Организират се конференции, издават се текстовете им и сборници с изследвания върху тях. Това обаче все още не се е случило с Матвей Вълев, въпреки че приносът му в българската култура е огромен.

В пъстрия културен и литературен живот на междувоенния период той е една от най-активните фигури. В спомените на съвременниците си Вълев фигурира редом с Христо Смирненски, Александър Жендов, Борис Ангелушев, Никола Вапцаров и др. Заедно с последния създават радиотеатъра. Участва в културна делегация в Югославия през 1937 г., както и на ХVI конгрес на ПЕН-клуба в Прага. Включва се в редица обществени инициативи. След смъртта на близкия си приятел Христо Смирненски Матвей Вълев се присъединява към групата млади и талантливи българи в Берлин - културния център на Европа по това време. В краткия си живот той успява да създаде значително по обем и обхват творчество. Активно сътрудничи на над 60 периодични издания, някои от които са сред най-авторитетните и представителни, оформящи облика на епохата в страната ни - "Българан" (където е поместена и първата публикация на писателя - "Из записките ми" - № 18, 1922), "Маскарад", "Пламък", "Кормило", "Изкуство и критика", "Златорог", "Българска мисъл" и др. Много рядко подписва текстовете си с истинското си име - Димитър Вълев или с инициалите Д. В. Предпочита псевдонимите Матвей Вълев и Матвей Босяка. По време на престоя си в Германия печата и в немски леви вестници под псевдонима Хайнрих Волф. Опитва перото си и в художествения превод от руски и немски език.

Дори само съчиненията му издават една мощна творческа фигура с много и разностранни таланти. Текстовете му респектират с широкия си жанров и тематичен обхват. Те могат да се разделят в няколко групи:

1. Статии и репортажи. Посветени са на много и различни проблеми, най-вече свързани с ежедневието. Има статии за електрификацията, за грамофона, градинарството и обзавеждането на дома, за театъра; репортажи, разглеждащи в детайли рибарския живот, труда на журналистите и печатарите, неуредиците по софийските улици, строителството в работническите квартали и т.н. А през 1941 г. Матвей Вълев е военен кореспондент на в. "Нашенец" и изпраща от фронта материали за войнишкото ежедневие ("Войнишко село", "Поделение 210 спортува", "Граждани в ботуши", публикувани съответно в № 11, 16 и 20, 1941¹).

Към този дял от творчеството му могат да се прибавят и няколкото му рецензии на художествени изложби.

В тези публикации, както и в цялото творчество на писателя, личи голямата му осведоменост, добросъвестното проучване и излагане на фактите. Прави впечатление умението на Вълев да избира актуални и значими проблеми и да ги представя винаги от оригинална гледна точка. Това различава статиите му от сухите вестникарски изложения, които се публикуват тогава. Връзката с белетристиката му е видна дори и тук.

Всичко това се отнася в още по-голяма степен за следващия дял от творчеството му:

2. Очерци и пътеписи. Посветени са на личности и населени места от цял свят. Много от очерците на Матвей Вълев за родоначалниците на кооперативното движение са събрани в книгите му "Знаменосци. Очерки из живота на велики кооператори" (1940) и "Някога и днес. Очерки и репортажи из кооперативна България" (1942). Има очерци за Митхад паша, Робърт Оуен, Шарл Фурие, Фридрих Вилхелм Райфайзен, Тодор Влайков, Андрей Ляпчев и други кооперативни деятели. Авторът е успял да улови специфичното за всеки от тях и да го открои в текстовете си.

Разнообразието преобладава и в пътеписите и очерците за населени места. Очеркът за Берлин "Столица на Нова Европа" (Сердика, 1941, № 7) и "Репортаж за Рио де Жанейро"(Кормило, № 1, 1941) са редом с публикации за Хайредин, Ъглен, Троян, Брацигово.

Освен оригиналният подход към всеки конкретен проблем, в тези материали на Матвей Вълев се откроява и друга тенденция, преминаваща през цялото му творчество. Това е идеята за абсолютната ценност на модернизацията в живота на обикновения човек. В текстовете на Матвей Вълев отсъства страхът от обезличаване на хората вследствие на техническите нововъведения. С това той ярко се разграничава от много свои съвременници, според които механизацията е пагубна за индивида. (Тенденция, силно изразена в творчеството на Светослав Минков например.)

3. Произведения за деца. Тук влизат разказите, събрани в книгата "Малките мореплаватели" (1939), текстовете, пръснати из детските вестници и списания, както и пиеските. Част от тях са написани заедно с Йордан Стубел. Това са нравоучителни произведения. Поуката в тях е пряко изразена и внушава на малките читатели няколко ценности: патриотизъм, трудолюбие, опазване на природата и спестовност (някои от детските разкази, свързани с темата за спестовността, са публикувани и в книгата "Някога и днес"). Тези идеи, макар и не така директно лансирани, са в основата и на много от Матвей-Вълевите произведения за възрастни.

4. Хумористични разкази и фейлетони. В тях той бичува недъзите на съвременното общество - политическата демагогия, еснафските нрави и упадъка на морала. Но чувството за хумор у Вълев винаги е преплетено с една печална нотка (както и от "сериозното" му творчество непрекъснато блика жизнерадостен хумор).

Ранните си хумористични текстове Вълев публикува в леви периодични издания, а късните се появяват в официозния в. "Щурец". Но и в едните, и в другите отсъства пряката политическа агитация, което обуславя актуалността им и днес.

В областта на хумористичния разказ и фейлетона писателят най-силно проявява своята плодовитост. Почти във всеки брой на "Българан" от 1922 г. и "Маскарад" от 1923 г. срещаме негови работи. Понякога дори и по две в брой. А между март 1942 г. и юни 1944 г. в "Щурец" излизат почти 100 хумористични разказа, като заедно с това Вълев активно сътрудничи и на други издания.

5. Драматургия. Освен пиесите за деца, Вълев има и други драматургични произведения: "Крилата помощ" (1938) (в съавторство с Ангел Каралийчев), получила първа награда от Дирекцията на въздухоплаването, и "Госпожата" (1938) (създадена съвместно с Елисавета Багряна). Това безспорно е най-амбициозната пиеса на писателя. Както споделят и самите автори, тя е опит за изследване на сложния проблем за еманципацията и последиците от нея. С "Госпожата" се открива театралният сезон на Народния театър през 1938 г.

6. Разкази, повест и роман. Не само жанрово, но и тематично този дял е много пъстър. Тук спадат няколкото ранни експресионистични работи на писателя (Бурята - Пламък, 1924, № 9-10; Хиени - Съзнание, 1926, № 11, 12 и 13) и анималистичният "Вълчата яма". Но основната част от произведенията в тази група са включени в сборниците с разкази между 1937 и 1940 г., както и повестта и романа. В тях доминират няколко проблемни и тематични ядра. Едно от тях е Бразилия, животът на нейните хора и на чужденеца, попаднал там (сборника "Прах след стадата" (1937), част от разказите в "Пътници" (1939), "Радост в живота" (1940) и "Отсам и отвъд" (1940), "Приятелят Рудолф Хоппе" (Златорог 1943, № 7), както и романа "Ферма в Сертон" (1988), съчетаващ в себе си по своеобразен начин повечето от тези произведения²). Ярко изразеното документално начало кара някои изследователи да ги наричат пътеписи.