Не бивало да прави нищо в разрез с добрия тон, предупреди го жената от къщата. Да пъха пръст в устата на спящото момиче или нещо подобно. На етажа се намираше стаята от осем татами, където разговаряха с жената, и съседната до нея, но други горе като че ли нямаше. Поради твърде притесненото пространство за помещение за гости на долния етаж, къщата трудно би могла да се нарече странноприемница. На портичката вън нямаше и табела, може би защото тайната на този дом го изискваше. В къщата цареше абсолютна тишина. След като отключиха портичката, за да влезе, старият Егучи не зърна никого освен жената, с която разговаряше сега. Идваше за първи път и нямаше представа дали е съдържателката или прислужница. Но, изглежда, като гост не биваше да разпитва. Жената, дребна, прехвърлила четирийсетте и с много млад глас, сякаш умишлено си бе изработила този спокоен и равен тон. Тънките й устни почти не се отваряха, докато говореше, и тя едва поглеждаше събеседника. Нещо в тъмните й дълбоки очи обезоръжаваше недоверчивостта му, а и тя като че ли не изпитваше недоверие към него и очевидно се чувстваше господарка на положението. На бронзовия мангал къкреше железен чайник и жената запари чай. И чаят, и начинът, по който тя го запари, бяха изненадващо добри за мястото и обстоятелствата и целяха да накарат стария Егучи да се отпусне напълно. В декоративната ниша висеше картина на Каваи Гьокудо, вероятно репродукция, на стоплено от алени есенни листа планинско село. Нищо не подсказваше, че стаята крие необикновени тайни.