Начинът, по който умираме, е квинтесенция на начина, по който живеем. Има ли тогава “социалистическа смърт”, която да съответства на “социалистическия начин на живот”? Разбира се, смъртта е универсален биологичен факт, независещ от идеологии, вери и политически режими. Но тя провокира невероятно многообразие от културни реакции, които са не само мяра за значимостта на самия този факт, но и показват как той е обрасъл с условности, нормативни представи, ритуали, символи, които – за разлика от биологичния факт – значително се променят във времето. Как комунистическият режим в България “опитомява” смъртта? Коя е новата святост, кои са образците, налагани чрез официалната идеология на смъртта? Как се мисли социалистическата смърт и как се вписва в прогресисткия голям разказ? Кои са нейните нови символи? Как е била обгрижвана, регистрирана, контролирана и манипулирана “малката”, негероичната смърт? Какво се случва след маргинализацията на религията, традиционно даваща отговори на екзистенциалните въпроси? Кои са преозначаваните практики, какви са наложените сценарии и как са отигравани те?