Автор:Дж.Д. Селинджър

Обем:176стр.
Формат в мм.: 200 х 130
Издател:Дамян Яков
Мека подвързия
Година на издаване:
2015

Състояние:нова(на склад в издателството)

Ка 888

 

"Много и много хора на моята възраст и с моя доход, които пишат спомени за починалите си братя в пленителен полудневник, изобщо не си правят труда да ни съобщават някакви дати или къде се намират. Никакво желание за сътрудничество. Зарекъл съм се да не позволя това да ми се случи. Сега сме четвъртък и аз отново съм седнал на ужасния си стол.
Часът е един без четвърт след полунощ, а аз седя тук от десет часа и се мъча, докато физическият облик на Сиймор е все още на страницата, да намеря начин да го представя като Атлет и Играч, без да ядосам онези, които мразят спорта и игрите. И съм смаян и отвратен, че това няма да ми се удаде, ако не започна с извинение. Първо на първо, все пак се числя към английската катедра, а най-малко двама от нейните членове са на път да станат модерни поети от утвърдения репертоар, трети пък, литературен критик, е изключително на мода в академичните среди тук, по Източното крайбрежие, доста внушителна фигура сред специалистите по Мелвил. Тези тримата (на всичките аз съм им голяма слабост, както можете да се досетите) в разгара на бейзболните мачове от професионалното първенство току търчат към телевизора и бутилката студена бира, ама така, че всички да ги видят. За жалост малкото, обвито с бръшлян камъче, което хвърлям в градината им, няма да нанесе чак такива разрушителни поражения, защото го хвърлям от стъклена къща. Аз самият съм бейзболен запалянко, откакто се помня, и не се съмнявам, че в мозъка ми има област, която прилича на дъното на клетка за птици, застлано с парченца от спортните страници на стари вестници. Всъщност (според мен това с последната дума в задушевната връзка читател-писател) вероятно една от причините като малък да се изявявам в ефир повече от шест години подред беше, че можех да разказвам на народа на Радиоландия какви са ги вършили момчетата Уейнър цяла седмица или колко пъти Коб е открадвал трета база през 1921 г., когато съм бил едва двегодишен - от неща като последното те много се впечатляваха. Още ли приемам всичко това твърде навътре? Още ли не съм се помирил със спомена за онези младежки следобеди, когато бягах от Действителността по Трето авеню, за да се добера до малкото си убежище зад трета база на "Поло Граундс"? Не ми се вярва. Може би отчасти е заради това, че съм на четирийсет и е крайно време позастарелите момчета писатели да бъдат помолени да напуснат игрищата и арените. Не. Знам - Господи, знам защо така се колебая да представя Естета като Атлет. Не бях се сещал за това от години, но ето го отговора: имаше едно изключително интелигентно момче на име Къртис Колфийлд, което се подвизаваше заедно със С. и мен в радиопредаването, а по-късно загина при един от десантите в Тихия океан. Един следобед се завлякохме с него и Сиймор в Сентръл парк и там видях как той хвърляше топката, като че е с две леви ръце - с две думи, като момиче. Още е пред очите ми изражението на Сиймор, когато чу подигравателния ми смях, не смях, ами цвилене. (Как ли да обясня този дълбокомислен анализ? Да не би да съм минал към Другата страна? Да си окача ли табела на кабинета?)
Хайде да си го кажа. С. обичаше игрите и спорта - и на закрито, и на открито, и самият той беше смайващо добър или смайващо слаб играч - средно положение почти нямаше. Преди две-три години сестра ми Франи ме осведоми, че един от най-ранните й спомени е как лежи в плетена бебешка люлка (предполагам, като инфанта) и гледа как Сиймор играе с някого пинг-понг във всекидневната. Предполагам, че въпросната люлка е всъщност очуканото старо креватче на колелца, с което сестра й Бу Бу я возеше насам-натам из целия апартамент и я блъскаше в праговете на вратите, докато тя не се разцивреше. Но никак не е невъзможно тя да е гледала как Сиймор играе пинг-понг като бебе, а незапомненият от нея доста безцветен противник нищо чудно да съм бил и аз. Когато играех пинг-понг със Сиймор, бях толкова ошашавен, че губех всякакъв цвят. Сякаш от другата страна на мрежата играеше самата Майка Кали, многоръка и ухилена, без ни най-малко да я е грижа за резултата. Той блъскаше, сечеше и преследваше всяка втора или трета топка, независимо дали е висока или е удобна за забиване. Горе-долу три от пет негови удара пращаха топчето или в мрежата, или адски далече от масата, тъй че срещу него просто не можеше да се играе. Този факт обаче изобщо не привличаше неговото нераздвоено внимание и той винаги оставаше изненадан и се съсипваше да се извинява, когато противникът му най-накрая се оплачеше на висок глас, че трябва да гони топчето като невидял из цялата стая - под креслата, под дивана, под пианото и в онези гадни кътчета зад книгите по полиците./.../"
Джеръм Селинджър, Из "Сиймор: Запознаване "